Човекът на нашия век

Черна пръст в ръце,
човек с половин сърце.
Усмивки и сълзи,
преплитат се в забарзаните дни.
Безмълвен стон, роден от тишината,
кънти умиращо в душата.
Потънали в слепота,
вървим срещу мрачна тъмнина.
Даваме любов поднаем,
живеем с любов назаем.
Крадем щастие и радост,
подаряваме горчива сладост.
Копнеем за всички истини,
но обичаме да чуваме лъжи.
Зад аромат от парфюм и тъмен грим,
образа си крием и дълбоко спим...
Догарящи свещи в нас горят,
злокобни демони в ума ни бдят.
Ангелите ни са с едно крило,
лежат в болнично легло.
Душите ни са счупени кристални чаши,
мечтите ни - уморени скитници в града.
Човещината изгуби се или се изплаши,
а може би отми се от дъжда?
Днес обичаме..., а утре мразим...
във водите на фалша продължаваме да газим.
Понякога боли ни за думите неизречени,
понякога да ръсим ругатни сме обречени.
Вечер наколене пред себе си седим,
спасителни молитви крещим...
В ръцете черна пръст държим,
опитваме се отчаяно
другата половина на сърцето да намерим
и с няколко сълзи да го сглобим...