Иван Вазов, 1880 г.
Щастлив съм и ази, прост провинциал,
че мога да тъпча столичната кал,
смрадът с чест да дишам и прахът да лапам
и сред булевара в локвите да цапам.
Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?
Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?
Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья
всяк познайник прежни днеска ти се кланя,
стиска ти ръката с благосклонен вид,
милост, от коя си трогнат и честит.
И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,
в улиц...