В най-тъмния ъгъл на моята стая,

където не стигат лъчи/и никой където не гледа,

натам не отправя очи.

В тоз кът от Бога забравен

е стаена прекрасна дантела,

тъничка, крехка и бяла/сякаш от облаци взела

на своите къдрици ефира,

лекотата на нишките бели,

в които понякога сбира

душици тъй кратко живели .

В тази дантела сребриста,

заплитана дълго в следобеден час

от нечии тънички пръсти чевръсти,

откривам зарадвана аз

от лъч сребро лунен парченце,

от ден януарски следа

и тъжната песен на струна,

на нощ черноморска вкуса.

И виждам, където навярно

хората виждат просто

Паяжина-сива и грозна/от нечия обич следа.