СРЕЩА ПРЕЗ ВРЕМЕТО

 

…Проблясъци… пак проблясъци… топло… допир и видяното в мрака на стаята…

Тя пак избледняваше, но не го осъзнаваше, защото бе само сън, който той връщаше в ума си почти всяка нощ. Страхуваше се, че бе започнал да я забравя.

Тя беше твърде малка, за да разбере и да протегне към него ръце за помощ.

О, майчице, прости ми, всеки път се повтаря, а аз не мога, не мога да я хвана, не мога дори да я достигна... Ако можех, тя щеше все още да е тук…

Тя бърбореше на неразбираемия си детски език, обрамчена в слънчевото сияние на светлите си къдрици. Играчката в ръцете й се движеше нагоре-надолу в несигурните движения на малките й ръце. Той запълзя към нея и смеейки се опита да вземе дървеното драконче. Това бе последният път, когато я видя.

Оглеждаше с широко отворени очи огромните пространства, докато майка му го подкрепяше в първите му колебливи крачки из градината, развеждаше го по дългите коридори. Разнесоха се писъци, едва доловима ударна вълна, вибрация, нежна като милувка премина през тъканта на всичко, косата му настръхна, а там… Където бяха оставили Лазара огнена следа бе обгорила пода на стаята, бавачката бе отхвърлена на няколко метра от димящите останки, гледаше изгорените си ръце и скимтеше несвързано, беше се случило…

Уви, помнеше всичко. Тази гледка бе първото страдание в съзнателния му живот. Залата, белязана от невидимата дименация остана вечно мрачна, времето там бе сиво и напоено със сълзи и не можеше да се заличи. Избиваше през всичко, дори през камък. Също както другата рана, тази никога не зарасна.  

 

…Вратите се затвориха и се отвориха други, завесите се развяваха и надипляха в призрачни силуети…

Той се обърна. В стаята влезе тя. Светла вълниста коса се спускаше до кръста, бледозелена на цвят роба без бродерия…

-Дилиън, забрави го. Забрави всичко случило се… – прошепна в сумрака на лунните отблясъци сестра му и взе отмалелия воин в ръцете си.

-Лазара! Помогни ми! Кажи ми как да те открия!

Той се отпусна в ръцете й безкрайно уморен. Не знаеше защо всеки път му костваше толкова много.

-Съжалявам, братко. Толкова сме далеч един от друг, едва успявам да те намеря в долината на съня, а наяве ще е още по-трудно. Тук е толкова самотно и облачно. – Тя се разплака. – Никога няма да се освободя от този затвор. Ще остана завинаги…

-Къде си, кажи ми? Не си тръгвай, моля те, опиши ми, кажи как…

-Трябва да те напусна. Ако не те видя вече…

-Лазара, трябва да ми кажеш. Иначе не мога да ти помогна.

Очертанията й избледняваха и отново се стабилизираха. Сякаш бе на ръба на изчезването.

-Знам. – Тя помилва косата му и сълзи покапаха от очите й. После с усилие се отдръпна и го остави. Изправи се и се огледа като че ли виждаше съвсем други гледки и после внезапно се обърна, наведе се и прошепна уплашено в ухото му:

-Усуканото дърво. Така ще ме намериш. Но трябва да внимаваш, да се пазиш от тези, които ме поробиха. Бъди нащрек за капаните им. Побързай, не знам колко още ще мога, уморена съм, страх ме е. Ела при мен, Дилиън. Умолявам те, спаси ме; става все по-трудно да те достигам, не мога да сънувам повече. Ела при мен, Дилиън, за да приключи това мъчително очакване. Ела при мен!

-Къде да го търся?

-Горе, високо…

Аромати на горящи ароматни въглени и нектар от пъстролисти се завихри и обви тялото на младият мъж. Върху му се изсипаха сини и червени пера…

 

Дилиън се надигна и объркано се озърна, но в спалнята беше сам, разбира се. Съмваше се, а в далечината проблясваха светкавици. Гръмотевиците отекваха едва доловимо, отразени от морската вода и понесени от соления въздух, който обвиваше северното крило на замъка Л’Схора. Бурята си отиваше, оставяйки смутените луни безпомощно да угасват в легло от ранно-утринни облаци.

Младият принц обу набързо кожените си панталони и опипом се отправи бос към кухнята. Слезе тихо по главните стълби, макар да предпочиташе заобиколните маршрути. Гладките плочи от прошарен със сребро черен гранит бяха студени и хлъзгави на местата, където влагата бе останала след хладната нощ. В коридора повяваха мистериозни течения, промъкващи се през всяка достъпна пролука. Въпреки всичко Дилиън разкопча докрай ризата си.

На входа на кухнята пазеха два мирно застанали рицарски доспеха. На щитовете им бяха гравирани гербове, по които се разпознаваха последните им притежатели – двамата чичовци на младия принц. Единият, който трябваше да е навършил вече сто и четири години, Сурей, бе славен майстор на меча, също както покойният му брат Тисис VІІ, бе ненадминат в стрелбата с лък.

Полу-инстинктивно Дилиън изправи наклона на кривналата се пика и продължи без да спира. По сумрачния коридор се разнесе призрачно скърцане.

Трапезарията беше обширно помещение, което гледаше към най-източната част на градината с два великолепни, огледални прозореца, увенчани с ониксови рамки и цветна стъклопис. Пред източния прозорец имаше слънчев часовник, който поради ранния сумрак едва забележимо сочеше пет часа.

Огромното огнище беше топло.

Дилиън се протегна уморено и въпреки тежката нощ със завидна сръчност се зае да си направи нещо за ядене. След това приседна на стола до дългата правоъгълна маса и постави храната и плодовия сок пред себе си.

Нахрани се бързо и макар все още да изпитваше вълчи глад, не яде повече.

По пода зашляпаха нечии крака и Дилиън мигновено вдигна главата си, която сънливо бе клюмнала на гърдите му. Взря се с насмешка във вратата и твърдо заяви:

-Ако са ти мили чистите дрехи, спри на място.

Настъпи тишина. Едрата фигура на Талитат изплува от мрака и се подпря на лявото крило на вратата.

-Съжалявам, че ще се наложи да пропуснеш интересното сражение с по-големият си брат, но по-добре ми дай да изям това, с което смяташ да ме замерваш.

-О, не. Никаква храна за теб. Днес не е мой ред за закуската, ако си забравил, но тъй като на теб изведнъж ти стана навик да се успиваш, се налага сам да си слугувам. Колкото и да ти е мъчно, последният дуел го спечелих в честна схватка, което не мога да кажа за твоите методи на борба.

Талитат се поизправи и направи широк и възразяващ жест.

-Определено не смятам дуела за решен, Дилиън. Сирала предотврати победата ми с глупостите си, че сме се били… как беше… „изпозаклали“ точно преди пролетния Сердинден и пак влезе в ролята си на Спасителката със златните ябълки. – Талитат се подсмихна. – Като ти минат драскотините, ще устроим двубой отново, но в нейна чест. Аз ще я принудя да ни гледа, имам си начини. Ще бъде прекрасно изживяване! Само като си представя цветистите й слова докато кълне бурната ни мъжка страст за “кръвопролития и сеч в мирно време”.

-Не бъди гадно копеле. Тя не е лигла като братовчедката Белсрона, която между другото има голямо желание да си играе на Спасителка. Вече виждам как те преследва да ти превързва раните, а мене ме налага с каквото й попадне. А после ще те…

Талитат пропусна последната забележка край ушите си и макар да не остана равнодушен към думите на Дилиън - изгледа го кръвнишки, си замълча, защото си беше истина. Така или иначе беше решил да сподели идеята си пред Сирала. Щеше да се получи точно толкова отмъстително, колкото тя заслужаваше. Обърна гръб на брат си и извади парче студено печено от плитък поднос, поставен в пещта. Виното беше на масата. Взе си бокала и седна.

-Рано е за вино.

-Говори ми.

Дилиън внимателно го наблюдаваше. Талитат бе спокоен, свикнал да сдържа гнева си с професионална ловкост. Нито едно трепване на силната му челюст, нито едно излишно движение. Макар да беше по-голям от Дилиън на години, по-ниският ръст не му пречеше да бъде също така атрактивен, каквито между другото бяха всички мъже на рода Селвей. Те бяха изкусни майстори в изкуството на хладните оръжия, по-рядко в стрелковите. Рядкост бе умението на Талитат, който бе усвоил невероятно прецизно боравенето с лък. Той и Тисис VІІ бяха „издънките“ на Селвей в това отношение. Талитат бе получил като наследство лъка на чичо си, изкован от сребърно-златна сплав, с гравюри от Божествената одисея.

Ако тази способност беше рядкост, то магическите умения в рода бяха съвсем непознати. Никой от предците им не беше притежавал подобна дарба, дори връщайки се далеч назад в древността на родословното им дърво. Магията у Селвей бе слаба и уклончива, нямаше достатъчно, за да бъде обособена в талант и развита.

-Край с тебе. Считай се за победен и унизен. – Талитат дори не го погледна.

Дилиън се ухили, но се овладя. Нещо го жегна, но в първия момент не можа да разпознае източника му. Нещо отдавнашно, утаило се като смътна тревога в мислите му.

Стана бързо и за малко щеше да събори стола. Той изскърца, но се закрепи. Дилиън искаше да скрие изражението на лицето си, защото не искаше да привлича вниманието на Талитат. Но проклетия стол развали всичко, въпреки че брат му не реагира и остана съвършено спокоен. Измамно поведение. Нищо не можеше да стресне стрелеца или да са изплъзне от набитото му око. Дилиън отиде до долапчето, дълбока ниша в масивната каменна стена, облечено отвътре с тънки плочи от Бял кристалит, и извади от там малко стъкло с изстудено  билково вино. Много силно вино, което беше брутално горчиво и удряше здраво в главата, затова се използваше предимно за лекарство. Лъхна на студ и влажна плесен. Белият кристалит образуваше някаква синкава чуплива плесен и поддържаше студено, когато всичко в кухнята бе напечено от неспирната дейност на печките. Камъкът се добиваше само във височините на Драккес.

Сипа си мъничко питие и го помириса с екстаз. Подозираше какви билки съдържа, макар винарят Колфен да пазеше рецептата ревниво. Дилиън обаче можеше да се закълне (и го правеше), че едната трева е силно отровна.

-Любимото винце на Колфен. Ако те спипа задето пипаш често там, ще си изпатиш, но този път аз няма да съм наблизо.

-Защо, къде ще ходиш?

-Само на едно не мога да престана да се дивя – че не те хваща. Ти си някакво отклонение от семейните нрави. Да не можеш да се напиеш като хората и да си повеселиш душата.

-И да правя циркове като теб? Изключително неподходящ модел за сравнение ми даваш. Сирала също много носи.

-О, стига. Та това е Сирала, човече. Тя е просто феноменална. И изкарва пари от това. Не стига, че надпива хората ми, а ги и обира и използва за… по… ъъъ… други начини.

-Лесно е да ги говориш такива, когато я няма наоколо. Да те видя когато дойде след малко. Ще те подсетя.

-Ааа, задължително.

-Всички ние знаем как ти се услажда този вкус, когато те хване зимната треска.

Талитат повдигна вежда. Всички знаеха, че му прилошава от билките, сварени в лековитото вино. Той махна с ръка, с което темата беше приключена.

Дилиън седна, извърнат към събуждащия се хоризонт, струящ през прозореца. Мълчеше.

-Все повече се обърквам. Помня – каза най-сетне. – Забравям. Не знам. Не знам.

-Криеш. И ме лъжеш. Двубоите са си едно, но всичко останало преживяваме заедно. Ние сме братя. Твоите скърби са и мои. Твоите болки мъчат и мен.

-Все същото. Лазара. Дървото. Лазара. Високо горе. Омагьосан кръг, който ме ужасява. Какво означава това, демони гранични?! Проклети спомени.

-Значи правилно съм предположил. Първо – блед си (нездравословно). Второ – първи в кухнята (нетипично). Трето – оправил си пиката (ти рядко я забелязваш). Четвърто – правиш ми намеци за Белсрона (а беше преди пет години).

-Има защо. Случи ми се да хвърля един поглед на кореспонденцията ти и видях накъде се движи работата.

Талитат присви очи и разтри рамото си.

-Готов съм за дуел.

В кухнята влязоха трима слуги и сънено поздравиха. След малко към тях се присъедини и готвачката, която бързо приведе кухнята в спретнат вид. Запали голямата камина за печива и окачи две куки и широката скара за месо над огъня. След това отвори единия прозорец и се скри в помещението за сушено месо.

-Ще споделиш ли? – настоя Талитат и приглади разрошената си от сутрешния бриз черна коса. Замириса на солени изпарения. Няколко търговски кораба се насочваха към пристанището, следвани от ято любопитни чайки и вресливи спатуси – шарени пернати, повечето от които пътуваха с корабите и се славеха най-вече с говорещите си способности, пресъздавайки абсолютно неподражаемо псувни и мръсни моряшки историйки, съчинявани по пътя през моретата.

Двамата се взряха в изгрева, който тепърва събуждаше света за нов горещ ден. Беше почти шест.

-Пак я сънувах. Май не беше идвала отдавна. Първо бе такава, каквато я запомних преди да изчезне. Нищо не съм забравил, а мислех че времето е заличило всичко. После, сякаш бе усетила, че мисля за нея, се появи и отново започна да ме моли.

-Как изглеждаше?

Всички заедно живееха с чувствата, които съпътстваха спомените им от онзи ден.  Талитат винаги бе силен и уверен, премерваше ситуацията с хладен ум и самообладание. Но гневът към онова, което бе отнело сестра му още гореше. Не знаеше кой, къде и защо го е сторил, но воинът в него се оказа безпомощен да спечели тази битка. Болката на Дилиън бе по-различна, а там Талитат беше безсилен. Не можеше да му каже нищо, не можеше да го утеши. Твърде често, когато тя му се явяваше насън, Дилиън го преживяваше дълго след това. Твърде често бе прекалено жесток със себе си.

-Все повече като майка ни. С всеки изминал път приликата става все по-забележима. Ако можех да разбера за какво говори. Търсил съм дървото, обходих всяко място, което бе в полите на Радензам. Но дори и да успея, какво ще направя? Тя може да е в съвсем друго измерение. Невидимата дименация ме кара да съм сигурен, че не е наблизо.

Дилиън стана и седна на перваза пред отворения прозорец. Имаше нужда от въздух. Талитат и Сирала отгледаха малкия Дилиън. Бяха поели грижите за него след като се родиха другите две деца. Фелгеспе и Двоян дойдоха по-късно и за тях загубата бе просто факт от семейната история.

Талитат помълча малко като мислеше върху думите му. После каза:

-Всеки пък се питам дали тези сънища не са плод на отчаяната ти надежда. Не владея никакви сили, които мога да ти предложа. Аз съм просто един воин, който познава само меча си. Знам обаче че бих тръгнал с теб навсякъде. Бих искал да е възможно, Дилиън. Връзката ти с нея беше много силна още от самото начало. Ти я усещаше дори когато не бяхте в една стая. Знаеше къде е, какво прави, спеше когато и тя спеше, плачеше, когато й никнеха зъби, усмихваше се, когато татко я разсмиваше. Видял съм го с очите си и вярвам, че тя наистина е жива и те е намерила. Намери я и ти.

Дилиън се усмихна. Думите на Талитат, толкова простички и смислени, бяха достатъчни да ободрят изнурения му дух.

По коридора се разнесе звънливият смях на жена, последван от писък и тупурдия. Дилиън остана на мястото си, а Талитат се обърна заедно със стола си към вратата.

Писъците бяха на Сирала, подгонена от Фелгеспе. Младото момиче се опитваше да надвика глъчката в кухнята. Готвачката подаде любопитно глава от килера.

Сирала изведнъж спря да обикаля масата и замръзна в превзета театрална поза. Приведе се над Талитат и несплетената й коса се разпиля по гърдите му.

 

„… а аз стоях със часове наред

и вцепенено гледах. Слънцето залезе,

но продължавах да се взирам все напред.

Аз знам защо останах в този замък –

за да оживее моят любим.

И пак проклех аз туй сърце от камък!

А трябваше смъртта да поделим.

Дали е по-добре?

И все пак бях жива, той също.

Но чух, че бил отплавал по море

и със съмнение, за мене неприсъщо,

се позачудих – дали е по-добре?

Защото дните отминават,

а него няма го все още.

И кораби се спират, и отплават,

а все за него гледам – даже нощем…“

 

-Дай го де! – Фелгеспе грабна листа.

-Младият Вотрайден не заслужава подобни трепети на сърцето, Фелгеспина.

-Вярно, трябваше да попитам първо теб! Вие сте подозрително близки.

Сирала поклати глава.

-Не разбирам какво намекваш.

После погледът й се плъзна към полу-разсъблечените й братя. Сестра й едва сега ги забеляза, но също се ухили съучастнически-преценяващо.

-Ето това тук е класика. Тези божествени мъже тук заслужават нещо повече.

Двамата я погледнаха с укор.

-Сирала, тук има малки деца.

-Къде? – озърнаха се сестрите едновременно и избухнаха в смях. – В моменти като този искрено негодувам от факта, че сме роднини.

Сирала и Фелгеспе се хванаха за ръце и запяха на два гласа. Думите бяха на стара любовна песен и се преплитаха в най-прочувствения лирически диалект, възникнал преди хиляди години, за да бъде пят от Нелохористите. Те бяха школа за песнознание, споменавана в легендите и се състоеше от момичета и момчета от цяла Лирика, надарени с божествени гласове. Една от най-известните мелодии, която въпреки многото метаморфози бе успяла да оцелее, се наричаше „При извора Ромяла“ и имаше приятно закачлив характер. Специфичният танц, изпълняван перфектно от Сирала и Фелгеспе, предизвика бурни реакции от страна на двамата мъже и в очите на танцьорките светна типично женското удоволствие. Прехвръквайки около масата в ураган от ефирни воали, двете внезапно приседнаха на масата. Бяха задъхани и за момент продължиха да пеят.

След малко Сирала се обади:

-Днес пристигат търговците от Тулме ‘х’ Стихат.

-Видяхме корабите. – Дилиън бе подпрял гръб на рамката на прозореца и гледаше към стаята. Фелгеспе се изправи до него и започна да си играе с косата му.

-Аз ще си купя спатус – продължи Сирала.

Братята прихнаха в неудържим смях.

-Забавно ли ти е?  – Тя се протегна и плесна Талитат по първото голо място, което й попадна. – Смейте се колкото си искате, но съвсем друга песен ще запеете като го донеса утре.

Дилиън стана сериозен.

-Съвсем други ще ги заприказваме, ако питаш мен.

-Че за какво ти е? – обади се Талитат. – Нали си имаш мен! Виж сега, имам предложение. Можеш да ме купиш на половин цена, а ти гарантирам много по-разнообразен репертоар.

Тя го изгледа с присвити очи.

-Ти просто не схващаш идеята ми. – Сега беше неин ред да се усмихне с онзи така характерен подъл поглед. – Смятам да го поотгледам, за да научи още думички. Аз лично ще се заема. Ще го научим на разни неща от протокола, обяснени с възможно най-разговорния език на улицата. Представи си – дъра-дъра-дъра по протокола и изведнъж хоп, една такава приказка. – Тя смигна палаво на Дилиън. – Че са и шаренки.

-Ще го учиш да псува?

-Ами той си псува по принцип.

-Ако става въпрос за украса, аз съм по-добър и в това – прекъсна я Талитат отново. - Цял ден ще си вися мирно и кротко, даже без да псувам, ако такава е волята на нейно височество. Е, вярно, пера нямам, но пък може да ме нарисуваш или…

-Страхотно! И ще се разхожда цял ден гол из двореца! – намеси се Фелгеспе.

-Това вече е прекалено – каза Талитат с укор.

-И най-накрая ще подарим спатуса на Белсрона. На братовчедката Белсрона. – Гласът на Сирала се извиси във възторжен триумф, от който бликаше предчувствие за насладата, свързана с изпълнението на невероятния й план. Дилиън и Фелгеспе вече се търкаляха от смях. – Така деликатна и очарователна, нейната открояваща се изтънченост…

Младият стрелец стана.

-Усещам, че тук явно има нещо повече от спортна злоба, към която аз не мога да остана равнодушен.

-О, хайде, любими мой! Та ти самият си един неоперен спатус! Да бленува по теб значи да посрещне подаръка ни с еуфория. Нещо, което ще й напомня за теб, когато не досажда с присъствието си всяка божа година…!

-Не участвам. Забрави че живея тук. Не искам да те виждам поне три дни.

-Не си ми притрябвал. Аз вече знам кой ще ми прави компания. – Сирала обърна гръб на по-големия си брат.

-Невъзможно. От онзи ден имам някои травми, не бива да ходя надалеч…

-Хайде, Дилиън!

-Няма! Това е обидно! Да обикалям града, понесъл спатус е унизително и ще породи съмнения за разнообразието на собствения ми репертоар.

-Ти си най-неразнообразния брат, който съм имала и някога ще имам. Имаш нужда да прихванеш нещо ново. За твое добро е!

 

Събуди се по тъмно и след това остана под завивките да наблюдава разпръсването на облаците след бурята. Събуждането й беше внезапно, а тя обикновено се будеше по едно и също време. Покрай крепостните стени все още се виеха купчини пара.

Надигна се с нежелание. В главата й все още искреше съня, от който току-що беше излязла. Младежът от съня й, чието име бе Дилиън отново бе посетен от онази, другата. Сега дори дочу гласа му, сякаш бе на крачки от него. Видя, че нещо с него не е наред, но видя и тази, която го закриваше, и разбра. Това не можеше да си го обясни, но то я тревожеше и тя нямаше да престане да мисли върху него. Днес трудно щеше да се съсредоточи върху предстоящите задачи и дори не искаше да отива в дюкяна. Знаеше, че трябва да е благодарна на брат си за това, че има работа, защото имаха нужда от нейното възнаграждение. Той впрочем изкарваше добри пари от войската на Селвей и споделяше част от тях със семейството, но не можеше да си позволи изцяло да ремонтира къщата, която беше буквално съборетина, когато се нанесоха. Не се учуди, че е така евтина. Поне се оказа стабилна съборетина. Поставиха повече от прозорците и обковаха цялата фасада с дебели греди от сухо жилчесто дърво. Вече не духаше. Смениха вратата, но задната остана все така нацепена. Май това беше всичко, което можаха да направят. Къщата все пак беше в бедняшкия квартал, въпреки че беше най-добрата и имаше два етажа. Беше много по-хубава и по-здрава от последния им дом. Едно от най-хубавите й предимства бе, че гледаше право към източната стена и пристанището в ниското. Всяка сутрин яркостта на изгрева я отнемаше от обителта на съня и тя не можеше да обясни чувствата, които безбрежното море предизвикваха в душата й.

Майка й вече бе станала, когато тя слезе. Приготви се бързо, но почти нищо не си казаха. Не й се говореше. Преди да тръгне, старата Сунек продума:

-Зекелниш заминава утре с войската.

-Какво? Но защо? Ние току-що идваме. Би могъл да остане поне още няколко дни.

-Говориш безсмислици. Не става когато той си иска. Такава му е службата. Ще ни пише. А ти по-добре не закъснявай за твоята.

Абвима тръгна към Големия пазар на външния град. Там се намираше тъкачницата, в която работеше. Жената беше добра и й показваше тънкостите на занаята, защото харесваше сръчността и изобретателността й. Разбираше трудността на положението й, макар на Абвима да не й бе ясно как може някой да проявява такова чувство към напълно непознат човек. Майка й определено не притежаваше такава черта, но Абвима отдавна се беше примирила с факта, че брат й беше по-обичания, защото успя да се издигне и да служи като воин в такава войска, като тази на Селвей. Зекелниш не беше крадец или ковач, каквито бяха сега повечето от приятелите му от детинство.

Площадът и пазара се намираха по-нагоре в средата на главната улица. Самата улица започваше от портите на замъка, разширяваше се в кръгъл площад и достигаше до пристанището, многократно завиваща и разклонена, докато обиколи целия град.

Обширното кръгло пространство бе опасано от шарените занаятчийници, а в средата бе самият пазар, както винаги изобилстващ от всевъзможни стоки и храни от всички известни посоки на света. По-надолу, към дома на Абвима бяха повечето кръчми, ханове и изби, някои от които много скъпи и хубави, дето отсядаха най-богатите пътници и търговци.

Камъните бяха мокри от дъжда, но слава богу, локвите бяха попресъхнали. Въпреки това тя повдигна полите на вълнената си рокля, захабена от пране и носене и единствената, която имаше за хладното време.

Ранният час не пречеше на оживлението. Разбра от откъслечно дочути фрази, че са пристигнали три нови търговски кораба с доста екзотични стоки, за които имаше запазени сергии.

Тълпата се оживи и Абвима мярна двама конника. Поздравите на хората носеха нужното уважение и имаха приятелско отношение без да са пресилено официални, макар да изглеждаше, че конниците са благородници. Младата девойка се поспря и се загледа с интерес.

-О, принц Дилиън и принцеса Сирала отиват към пристанището. Може би за делегацията от…

Абвима изтръпна и се втурна през тълпата.

Най-отпред яздеше на червен кон жената. Беше хубава и млада, с черна коса и млечнобяла кожа. Облеклото не подхождаше на титлата й, но оглеждайки я отблизо, Абвима оцени вкуса й за дългата бежова рокля от фин лен без украса. Краката й бяха обути в меки и равни зелени чизми, косата бе прибрана в дебела плитка. Беше наметната с кафяв плащ, поръбен с ленен ширит.

Хората се бяха поразпръснали и едва когато се приближиха, Абвима имаше възможността да огледа спътника на дамата. Междувременно те бяха слезли от конете, вървяха един до друг и се смееха звънко. От време на време тя поспираше на някое точно определено павилионче и дълго разглеждаше, а мъжът я изчакваше спокойно.

Той я порази с присъствието си. Да, беше хубав, дори много, мускулест и грациозен, с мургава кожа и светла коса. На кръста му висеше дълъг и тежък меч. Но това, което я накара вътрешно да потрепери, бе потвърждението на неизбежното. Този мъж изведнъж бе излязъл от сънищата й и бе станал реален, беше тук и сега, и не можеше да знае това, което знаеше тя за него и другата.

Младата принцеса се струваше позната на Абвима, но тя не беше сигурна, защото никога не я беше виждала на сън. Може би от друго място…

Двамата вървяха бавно надолу и скоро тя дочу част от разговора им.

-Трябваше да приемеш предложението на Талитат. Щеше да ти излезе по-изгодно.

„Талитат! Как е възможно?!”

-Него пък изобщо не го вземам на сериозно.

-Това май си беше един по-заобиколен начин за вземане на паричен заем.

-Няма начин. Кесията му е по-пълна и от тази на татко. Просто искаше да се поглези. Богове, гледай! Виждаш ли това което и аз виждам? Тези платове са пътували по море цяла година…

Тя се спусна надолу и го остави зад себе си.

Краката на Абвима трепереха, но тя не можеше да го остави да си тръгне, без да му е казала нищо. „Той трябва да знае. Не го ли предупредя сега, може да не го видя вече. Скоро тя пак ще се появи.“

Неусетно отчаянието й я бе отвело до него. Дали се спъна, или падна от страх, сама не знаеше. Коленичи в краката му.

-Ваше Височество, Вие трябва да научите нещо!

Той се усмихна смутено и сведе глава към непознатата червенокоса девойка. Хвана я за ръката.

-Няма нужда да коленичите пред мен, изправете се!

Тя вдигна очи и ги впи в неговите. Погледът й го прониза, а ръцете й стискаха силно неговата. Не се изправи, а заговори тихо.

-Не се страхувайте от мен – прошепна тя, защото усети тръпката, преминала през тялото и очите му. – Тя не е сестра Ви. Всъщност външно е тя, но отвътре е друга. Не бива да ходите при нея. – Той се дръпна рязко, но тя го държеше здраво. Ако го изпуснеше сега, щеше да го загуби напълно. – Чуйте ме! Тя изглежда като нея, но не е. Вгледайте се в дребните неща. Представя се за сестра Ви, но е демон от Мрака и обитава измерение, за чието съществуване Вие дори не бихте могли да предполагате. Нуждата й я подтиква към Вас, за това, което й предстои, за завръщането й там, откъдето идва. В другите светове, в другите пътища, от които е била прогонена. Вие сте ключа на освобождаването й, защото сте силен, притежавате магическа дарба…

-Какво…не… – простена Дилиън.

-…която е много мощна, защото е първична и без разклонения. Белегът на ръката й – половината от рожденото Ви петно – е ключът за тази сила и когато се свърже с другата половина от Вашата длан, Вие ще умрете. Тя ще изчерпи цялата магия у Вас, за да се върне.

-Коя сте вие? – Той не можеше да помръдне от вцепенение.

-Довечера тя пак ще се появи.

-Коя сте вие? – Гласът му бе не по-силен от шепот.

-Казвам се Лазара – отвърна тя и закри уста с ръката си. Пусна го. Лицето й застина в шокирана маска.

Дилиън отстъпи назад като опарен. Думите й му причиниха изгаряща болка. Той загуби досег с реалността и представата за нея. Причерня му. Хвана коня за поводите и побягна към пристанището.

 

* * *

Мракът се сгъсти, тишината се напласти и гласовете заглъхнаха.

Тя отново се появи от тъмнината, все така красива и усмихната. Този път беше облечена в семпло червено, изчистена и обикновена рокля. Косата й бе прибрана.

-Дилиън, ти си болен! – възкликна тя и приседна на леглото, където той лежеше.

-Не съм, но днес видях едно момиче. Не мога да опиша дори какво ми каза то за теб и…

-Ти си омагьосан – прошепна уплашено Лазара, държейки ръката му. – Усещам как те е изгорило докосването й. Тя е демон, просъществувал чрез легендите за Леговищата на Мраковестниците, които властват в бурни нощи и пълнолуние. Наистина имаше пълнолуние на Форвила вчера, но няма сила, която да предпази от подобни същества непокварените от зло. Тя трябва да умре, на свобода е. В царството ви има демон, Дилиън.

-Но тя… тя не би могла…

-Тя е една от онези, довели ме тук и измъчващи ме, може би до края на дните ми. Убий я, братко. Нея, и всички подобни. Бий се с тях, Дилиън. Унищожи всеки един. Убий я. Ти, сам, със собствения си меч.

-Лазара, не мога да ти помогна, ако не ми подскажеш как да те намеря. Трябва…

-Усуканото дърво. Върви все на север до връх Сомолез. Скалната плоча по изгрев слънце. Там ще разбереш как, ти ще намериш начин…

Лазара се наведе и докосна едва устните му. За миг му се стори, че черни облаци замъглиха очите й, ала тя погали косата му… и изчезна…

…“ела при мен“… „тя трябва да умре… ти, със собствения си меч“… С едно премигване настъпи промяната. Мракът се завъртя, а той се озова в тъмна кула… единствената светлинка се процеждаше от кристал, поставен в средата на сложен символ… непросветляем черен кристал… струи светлина… но той поглъща светлината, тя представлява сноп лъчи в огледалната му сърцевина… писък, който се вряза в съзнанието му, чудовищен, животински рев… Остана само болката…

 

Дилиън подскочи в леглото. Беше облян в пот.

След неопределено време вратата се отвори и в стаята му влезе Сирала със светилник в ръка. Носеше ленената си рокля, само се бе наметнала с плаща. Може би тъкмо се прибираше в покоите си. Всъщност в момента той бе загубил всякаква ориентация спрямо времето. Знаеше само, че е тъмно и студено.

-Дилиън?

-Тук съм.

Светлинката се насочи към масивното резбовано кресло пред камината, от която лъхаше хлад. Дилиън потен чистеше меча си с намаслено парче кожа.

Сирала клекна пред него и потърси очите му. Постави ръка на лицето му.

-Какво се е случило този път?

Той дръпна ръкава на ризата си и й показа ръката си. Очите му не се откъсваха от нейните.

Над лакътя ръката му бе зачервена от изгаряне с формата на пламък. Сирала ахна и повдигна ръкава още по-нагоре. По рамото му също имаше рани, които продължаваха и по гърба. Младата жена внимателно съблече ризата. Някои белези кървяха, но Дилиън сякаш не усещаше болка. Продължаваше да лъска оръжието с неестествена съсредоточеност.

Тя притвори очи и притисна главата му към гърдите си. После повдигна брадичката му и се взря в потъмнелите му очи.

-Откъде са тези изгаряния?

-От демонът, който ще убия още сега…

Тя трепна, но се овладя и се отдръпна от него. Махна меча от коленете му и прошепна с непоколебим глас:

-Никъде няма да ходиш. Сънувал си нещо объркващо, но никого няма да убиваш.

Тя излезе, но не след дълго се върна и се зае с раните му. Той беше безчувствен. Не можеше да се отърве от натрапчивите спомени, от образа на онова момиче. Разбираше, че Сирала му говори, но не успяваше да допусне думите й до себе си. Той изпи безропотно предложената му отвара, но не искаше да подтиска болката, а да я подклажда, за да му напомня за отмъщението. Единственото успокоение остана сестра му, когато приседна до него на един стол и остана и след като заспа.

 

Когато се събуди слънцето още не беше изгряло и навън цареше призрачен сумрак. Сирала беше лежала до него и се надигна, когато той се размърда.

След половин час Дилиън препускаше по все още смълчаната улица с трима стражи към дома на момичето. Той разбра, че тя в действителност се казва Абвима и брат й Зекелниш е във войската на Талитат. Той беше заминал в ранните часове на утрото с хората си. Дилиън се чувстваше замаян, думите на Лазара се повтаряха ясно и непрекъснато в главата му. Той така и не можа да разбере какво се случи след като тя изчезна, но страхът от демона, който знаеше името на сестра му, замъгляваше разума по-силно. И в същото време дълбоко в себе си той вече бе престанал да изпитва онази заинтригуваност от вероятността да намери Лазара. Нещо съвсем слабо бе започнало да трепти в ума му.

Но не, проклети зимни елементали! Тя беше права, само демон с тъмните му дарби, може да знае за нея. Дилиън не вярваше, че Лазара, която се появи в сънищата му когато бе петнадесет годишен и чието непостоянно идване той очакваше с вълнение всяка нощ, желае смъртта му. Беше объркващо в началото, той дълго не вярваше, че наистина се срещат в дебрите на съня, убеден че е игра на скръбта и липсата й за него. Беше му трудно да свикне, че двамата се сънуват взаимно и общуват така, сякаш са заедно, но бе продължило толкова дълго, че вече дори не се замисляше за особената им връзка. Той се чудеше понякога какви ли сили се намесваха в това тяхно общуване и се питаше възможно ли бе да е магия, или просто бе израз на усета им един за друг като близнаци. И все пак едва сега се замисли що за сънища бяха това?

Няколко души се загледаха подире им.

Близо до къщата имаше кръчма. Чаткането на копитата по калдъръма предизвика интереса на трима окъснели гуляйджии. Те изведоха конете си от двора и побързаха да се потулят.

В отговор на почукването на вратата се показа майката на момичето, но Дилиън усещаше, че Абвима вече я няма. Жената се поклони пред принца, но той почти не чу последвалия разговор. Кимна разсеяно на хората си и потегли към замъка.

Южната част на владенията на Селвей преминаваха в иглолистна гора. Дилиън я познаваше много добре; беше предпочитана обител на сестрите му и на Талитат. Иглолистните дървета бяха много гъсто разположени, а земята бе покрита с килим от ситни игли, който попиваше почти всякакъв външен шум, но отразяваше като огледало този на самата гора. Нерядко околността бе огласяна и от долетяло отдалеч ехо и нежен шепот на плискаща се вода. Въздухът бе застинал, пропит с влага и дъх на смола.

Дилиън я долавяше, тя беше близо и го чакаше. Не можеше да е друго, но беше сигурен - „чуваше“ присъствието й.

След малко излезе на слънчева поляна в сърцето на горичката. В средата имаше пречупен на две бор, а дънерът му се бе сраснал с пъна на отдавна отсечено дърво. Борът се бе скършил при ураганна буря, в навечерието на шестнадесетгодишния рожден ден на Дилиън. То бе единственото пострадало дърво през тази нощ, запомнено то младежа с особена смесица от въпросителни и възхита.

Абвима седеше на пъна и решеше огненочервената си коса. Беше облякла позахабена синя риза и черни панталони от вълна. На краката си носеше удобни чизми от биволска кожа. Беше красива.

Той скочи от коня и пристъпи неуверено към светлината. Сърцето му биеше до пръсване.

Тя го погледна и на устните й трепна усмивка.

-Как са изгарянията Ви?

-Болят.

-Знам. Ти си мислиш, че аз съм те наранила. Но това е невярно. Изгарянията са от нея, когато те докосна, а раните – от Пазителя на кулата.

-Ти първа ме докосна.

-Аз държах другата ти ръка.

Той изтегли меча си.

-Знаеш ли, че Селвей таят особена омраза към демоните? Такива като теб са осъдени на смърт.

-Не – поклати глава девойката, – никъде не можеш да срещнеш жив демон да броди на яве из Лирика, което опровергава омразата ти, а аз съм осъдена на смърт от Лазара. Омразата ви се дължи на претърпяната загуба в детството ти, но в действителност никой от вас не се е сблъсквал с тези създания.

-Не би могла да знаеш името й, ако не си демон. – Той пристъпваше бавно, жажда изгаряше устните му.

-Вече ти казах, че не съм, но също я сънувам.

Дилиън се обърка.

-Сънувам я от единадесет години. Сънувам вас двамата. Тя расте тъжна, или поне така изглежда, но макар да не ти казва как да я намериш с думи, го прави като ти показва образи на граничната си кула. Изолирана е там от векове, и търси начин да излезе. Вика те само с една цел, Дилиън. Да я спасиш от затвора й.

-Точно това възнамерявам да направя – каза той и вдигна меча си в потвърждение.

Абвима се усмихна търпеливо.

-Металът ти е безполезен там. Трябва да я спасиш с магията си, Дилиън.

-Магия!? Никой от Селвей не е бил магически притежател.

-В такъв свят живеем, Дилиън, че във всяко семейство рано или късно се ражда магьосник. Така е устроена Лирика. Силата просто се излива върху ни, наслоява се и ние в крайна сметка я приемаме и се научаваме да боравим с нея. Много могъщи възли минават оттук и голямо е противоречието и съревнованието на магията. Затова ти си специален. Как мислиш, че би бил възможен този ваш контакт чрез сънищата, ако не с магически средства?

Дилиън се вгледа в нея и прошепна:

-И ти ли имаш такива способности?

-Да, за съжаление. Странните сънища бяха, може би, причината да не съм много уважавана от майка ми. Но всичко това е без значение сега. Аз и без това никога не съм се чувствала никъде у дома си.

И двамата замълчаха, но след малко принцът попита:

-Защо каза, че името ти е Лазара?

Тя погледна в очите му и поклати глава:

-Не зная.

-А откъде беше сигурна, че ще те последвам и ще те намеря тук? – Абвима повтори жеста. – И това ли не знаеш? Какво знаеш тогава?

-Че трябва да дойда с теб.

-Какво?! – Той невярващо се взря в нея. – Не може и дума да става. – След миг се усмихна. – А защо пък не? Нека получиш възмездието си от тази, която накара мен да го направя.

– Това няма да се случи, тъй като ти ще ме пазиш. А аз ще защитавам теб, защото така трябва.

Дилиън не каза нищо. Само я гледаше.

-По-добре да тръгваме. Ако сме достатъчно бързи, ще стигнем до върха преди да се стъмни.

-От къде знаеш къде отиваме?

-Била съм там. Не помня пътя, но съм сигурна, че няма да сгреша.

-Кога?

Тя прибра гребена си и взе малката си торба от земята.

-Не знаеш.

Абвима тръгна на север, но се обърна и подвикна на Дилиън:

-Това дали ще дойдеш с мен или ще продължиш сам е без значение. Пътищата ни обаче са едни и същи, защото и аз отивам при Лазара. Ако обаче усетя, че ме смяташ за демон, бъди сигурен, че ще те убия със собствения ти меч, колкото и да си ценен. Ще стане толкова бързо, че дори няма да те заболи. А аз съм добра с меча, повярвай ми. Никой не може да ме подценява. Пък било то и принц на Селвей.

 

Пътят през гората беше труден, но спокоен. Докато се изкачваха, времето се заоблачи и ги обгърна приятен сумрак. Въздухът бе студен, а вятъра, макар и режещ, не можеше да проникне дълбоко в девствените усои. Следобед стигнаха буйна планинска река. Облачността близо до върха се увеличи и закапа дъжд. Двамата решиха да останат и да пренощуват, защото се стъмваше.

Настаниха се в пръстена на пет вековни секвои. Конят на Дилиън се отдалечи и отиде да пасе по-близо до водния източник.

Дилиън постла наметалото си върху сухите иглички и отиде да потърси малко пресни корени. Намери грудки на папратова камбанка и гъби-жълтотреви, никнещи само върху вече повяхнала трева. Покрай реката имаше много открити пространства, където растяха цветя и храсти.

Когато се върна, Абвима вече бе запалила огън. Извади от торбата си малък къс кинжал с негравирана ръкохватка и парче сухо месо, увито в бяла кърпа, след което отряза няколко парчета и подаде едно на Дилиън. Със своя кинжал той обели гъбите и корените и ги наниза на подострена клечка, която постави за малко в огъня, докато се опърлят на пламъците. Абвима мълчеше, но не откъсваше очи от него. Докато го наблюдаваше как леко завърта пръчката, се подсмихна и сведе очи, за да не го притеснява. Той се смущаваше от нея и не знаеше какво да й каже, въпреки че цял ден се бяха движили заедно. Не й се доверяваше напълно, но тя излъчваше някаква успокояваща хармонична увереност, че Дилиън повече не беше помислял за демони.

Не говореха и докато се хранеха. Той се улови, че се взира в кристално сините очи и че несъзнателно на устните му трепваше усмивка. Мислеше си, че ако Лазара беше тук, тя би изглеждала точно така. Насън тя бе някак различна. Дилиън се вглеждаше и не можеше да не забележи, че по някакъв непряк, но категоричен начин момичето прилича повече на майка му, отколкото Лазара в съня.

Щом от огъня останаха трепкащи въглени, Абвима легна на наметалото му и се зави със своето. Той постоя край жаравата и едва после се намести в другия край. Боляха го изгарянията и отказа предложената половинка от наметалото. Не искаше нищо да го докосва.

-Боли ли те?

Гласът й бе тих шепот. Той току-що се беше отпуснал по корем и не намери сили да я погледне.

-Не. Спи. Нищо ми няма.

Тя замълча. След малко пак се обади. Той мислеше, че тя е заспала.

-Не исках това да ти се случва. Не ми е лесно да го понеса, защото знам, че аз съм виновна. Не трябваше да ти казвам нищо. Нямаше да последва втора среща.

Дилиън се унасяше, но някак си успя да проумее думите й. Лазара го беше посетила две вечери поред. Това никога не се беше случвало. Точка. Мисълта му секна и той потъна в съня.

-Дилиън – каза сякаш на себе си Абвима, – това повече няма да се случи.

 

До върха остана съвсем малко, растителността оредя и на нейно място се заредиха нискостеблените дървета, треви и храсти, които коренно бяха променили формите си, поради постоянните пориви на студени и топли ветрове.

Беше започнало да просветлява, но слънцето още не бе изгряло. Всъщност може би беше, но на тази височина и при обграждащите ги планински върхове беше трудно доловимо. От време на време прехвръкваха снежинки и двамата се увиха по-плътно в плащовете си. Тук горе нямаше почти никакви пътечки, но теренът не затрудняваше хода им и яздеха често, даже по твърде стръмни и криволичещи участъци.

По време на поредния преход Абвима изведнъж скочи от коня. През цялото време тя се ориентираше безпогрешно и следваше посоката без отклонения. Тя знаеше къде отива, но Дилиън не беше казал нищо. Единственото, което Лазара му бе прошепнала бе, че пътят върви все на север и че той трябва да върви сам до връх Сомолез.

-И после? Дотук се простира всичко, което знам.

-Там, където гората свършва е дървото, усукано в посока изток, а на изток, над голямата скална плоча по изгрев слънце въздушните реки долитат, понесли в микроскопичните си частици материята на двете колони – единствения път пътят към кулата.

-Откъде знаеш всичко това?

-Близо е. Там, напред – прошепна младата жена.

Той слезе и поведе коня. Продължиха пеша.

Някак рязко и неестествено гората напред просветна, сякаш озарена не от едно, а от шест слънца. Макар че нямаше толкова дървета, в далечината се бяха струпали борчета, някои от които зелени, а други потънали в сняг. Двамата забързаха нататък.

-Хайде, принц Селвей. – Направи му знак да я последва. – Време е.

Той въздъхна и се подчини безмълвен.

Те излязоха на открито и затаиха дъх.

Огромна плоча от гранит се бе надвесила над дълбок каньон, а насреща се разгъваше планинската верига Драккес, която разделяше първия континент на Лирика на две части и се простираше от океан до океан. Една съвършена плетеница от върхове, около куполите на някой от които имаше пръстеновидни дворци. Там, на връх Радензам, се раждаха драконите, а в по-ниското живееха Дракозащитниците, техните най-древни пазители. Но човешкото зрение, дори в невероятното си съвършенство да прониква до най-незабележимите детайли и да събира всички съществуващи нюанси на цветовете под слънцето, не можеше да обхване планините, първи появили се при създаването на света. А човешкият живот, добиващ смисъл чрез разума и логиката на съзнанието, не би бил достатъчен от първия до последния ден, за да обходи обиталището на господарите на небесата.

Духаше остър вятър, но не това накара Дилиън да потрепери. Почти не виждаше върховете, скрити високо в облаците, а само предпланинските части, покрити с вечнозелена растителност в ниското и заснежени във височина. Дилиън видя и два вулкана, а също и три почти незабележимо плъзгащи се ледника.

Въздушните течения се пресичаха в обща точка, при връх Сомолез. Едни бяха леденостудени и носеха аромат на сняг и здрав студ, други бяха топли и носеха дъха на морски соли и миди, трети се кълбяха във влажна мъгла, напарфюмирана с тичинков прашец от момини сълзи, и още топли течения с мирис на чай, на жито и на люляци, студени ветрове, носещи къдрици слънчева светлина и дъга след летен дъжд. В този почти гол, скалист и заснежен връх се събираха благоуханията на цялата природа, доловима през краткия живот на смъртните.

Дилиън се огледа. Беше невероятно, но облачността спираше там, където свършваше растителността. Над главите им небето бе кристално синьо и прозрачно. Двамата устремиха погледи към тъмния каньон. По дължината му видяха два моста. Единият бе въжен и се люлееше доста впечатляващо от въздушните течения в теснината. Другият беше каменен, украсен със статуи и арки. Колоните, които го крепяха, се спускаха дълбоко към стърчащите от някогашното речно легло скали.

Светлината се усили и вниманието на двамата бе привлечено от появата на дневното светило иззад веригата на Драккес. На Дилиън му се струваше, че на това място никога не изгряваше слънце, защото сякаш не бе възможно да се пребори с непреодолимата изсечена стена от гладки, вечни скали.

Те извърнаха глави и потърсиха усуканото дърво. То беше безлистно, с гладка сива кора. Около стеблото му в скалата сякаш бе „изрязан“ от човешка ръка идеален кръг. Самите му клони бяха тъй причудливо усукани, че създаваха впечатлението за постоянно въздушно течение на изток, защото бяха увити като във водовъртеж.

При следващото поглеждане надолу, върху леко наклонена скална издатина се бяха появили две колони. Дилиън се обърна към Абвима и тя му кимна в отговор.

Докато слизаха внимателно, успяха да огледат колоните. Камъкът розовееше. Базата бе прекрасно и съвършено резбована, а на капитела играеха хоро миниатюрни фигурки. В долната част ангели и демонични създания изобразяваха танц, а най-отгоре колоната завършваше с всевъзможни ръбести и овални геометрични тела. Във вътрешността на осеяното с улеи тяло сякаш имаше течност, която създаваше илюзията за движещи се символи и статуарни фигури. От вътрешната страна на колоните, на равни разстояния и обърнати един срещу друг, бяха инкрустирани по три зелени кристала.

Когато целият слънчев диск се показа иззад върховете, кристалите изригнаха в синя светлина. Лъчът се отрази и пречупи многократно и от шестте камъка, а после в сияещото пространство се материализира масивна двукрила врата от синьо дърво, също тъй причудливо украсена. Тя се отвори и пред двамата се откри черен път.

-Ето го пътя. Това е единственото, което може да те отведе до нея. И мене. Хайде, времето не е на наша страна.

Той дълго мълча, с поглед, вперен право в процепа. Не беше и сънувал, че такова нещо може да съществува. Магията не беше чужда на Лирика, но той се докосваше до нея за пръв път и едва сега осъзна в какъв свят живее. Нещо напълно непознато, нещо невиждано, нещо чуждо. Прииска му се да научи всичко и се почувства горд, че беше надарен. Това бе нещо, което не можеше да се научи, тъй както въртенето на меч. Беше нещо, което трябваше да тече в кръвта ти. В неговата кръв течеше магия.

Сега той трябваше да отиде при Лазара. Бе чакал този момент цял живот. За него тя беше всичко.

-Да – прошепна Дилиън и стъпи върху пътя.

Озова се някъде.

 

Пропадането сякаш нямаше край. По-точно усещането за време изчезна, защото и самото време липсваше. Нямаше също така и пространство, а само една непроницаема мъглявина.

***

Изригна вулкан от огън и светлина и те стъпиха на твърда земя. Озърнаха се. Небето бе ясно и синьо като езерото Бесей, а те се намираха в гладка като стъкло равнина, обградена от кубове, които бавно се въртяха, балансирайки на единия си ръб. Черният път бе под краката им. В края имаше врата. Бавно се приближиха и я отвориха.

***

Задуха вятър. Озоваха се върху виолетово стъкло, а в червеното небе пълзяха насечени облаци. Продължиха да вървят по пътя и небето, преминавайки през оранжевите си нюанси, стана жълто.

Абвима и Дилиън спряха шокирани. Пред тях се издигаше най-голямата арка, която въображението можеше да създаде и побере. Тя включваше хиляди, милиони воали, развявани в посока на течението, докато променяха структурата и цветовете си. Арката бе огромна холограма от безплътни елементи. От другата й страна бе тъмно, в небосклона се забелязваше трепкането на малки бели триъгълничета.

***

 Преминаха напред. Край тях се стрелнаха ято зелено-фосфоресциращи пеперуди, последвани от стопаните си – групичка спорещи крилати духчета, които оставяха след себе си мирис на червени рози. Двамата следваха сивкаво-сребристото сияние на пътечката и пред очите им изникна чудна гледка.

Този свят, с преобладаващи тъмни окраски, бе озарен от великолепен, прозрачен, островръх кристал, разположен в ниското. От него струеше животворна светлина, която хвърляше яркостта си из цялата околност. Сякаш разгневен магьосник бе затворил слънцето и неговия град с причудливи, островърхи кули в кристална кутия. Дворците искряха в утрото, а в ниските заливчета все още се разпръскваше мека мъгла. Мост водеше към вътрешността на вълшебния свят, наситен с движение.

Дълго не можеха да помръднат от вцепенение. Божественото творение бе като от легендите, макар те да знаеха, че всичко чудно и митично в легендите някъде е реалност. Лъчите се сипеха щедро върху околните хълмове.

Пътеката свършваше в рамка от картина, не по-голяма от човешки бой, охранявана от изваяна Сиренова риба и гол до кръста рицар от „мек“ камък, който държеше в едната си ръка гербов меден щит, а в другата – жезъл. В ръцете си женската фигура държеше ябълка и меч от сребро.

***

 Следващата спирка бе градината на боговете, както им се стори в началото. Непосредствено край пътя имаше различни дървета, всички от злато. Следваше градината от сребро, нежни и фини листа, клонки, треви, птици, дори прехвърчащи насекоми. Слънцето залезе много бързо и мигом преобрази всичко материално. Растенията и животинките изстинаха и се обагриха в млечни искри.

***

 Първото, което усетиха в следващото измерение, бе горещината. Видяха, че са стъпили върху малък остров в море от лава. Пътеката бе накъсана на различни островчета. Край тях се стрелкаха крилати същества, които не можеха да се сравнят с нищо познато – чифт червени очи, люспи от злато, петвръхи опашки, спираловидни рога, пищни форми. От време на време се долавяха звуци на шумоляща коприна, шепот, гърлен смях, неразбираеми думи. Но Дилиън и Абвима гледаха право напред и не отклоняваха вниманието си, докато съсредоточено прескачаха от плоскост на плоскост. Със следващата стъпка на Абвима обаче единия камък леко поддаде и земята се разлюля. От лавата се подаде връх, а в следващия момент от кипящата лава бе изплувала кула, така висока, че стълбите, които я обикаляха и евентуално водеха до скрита на върха врата, просто се губеха от поглед.

Изходът бе приел форма на огледало, което двамата с облекчение прекрачиха.

 

Озоваха се на същата площадка, а след пристигането им колоните отново се стопиха. Дилиън объркано се озърна. Всичко си беше същото – дървото, плочите, горичката – но вместо каньона и планинската верига наоколо бушуваше черно море. Пръските му достигнаха до скалите и ги покриха с хлъзгаво мека пяна и зелени водорасли. Плащът на Дилиън бе мокър от неприятно солената морска вода; ботушите им шляпаха несигурно.

Момичето бутна младия принц и му посочи към връх Сомолез.

Сега той не беше само гола скала. Там се издигаше висок, тъмен замък, а кулите му пореха мрачните облаци. До него отвеждаше същата черна просека, която ги бе превела през измеренията. Абвима и Дилиън тръгнаха към него, а под стъпките им хрущяха миди и корали.

Масивните порти бяха леко открехнати. В главния коридор бе тъмно, единствената светлина се процеждаше от две спираловидни бели свещи. Подът бе гладък, но безшумен. Никакъв звук не подсказваше, че в обителта има живот.

Въздухът се раздвижи. Миризмата на море се смеси с дъха на восък и нежен женски парфюм. Централните стълби тръгваха от центъра на следващата зала. Еднопосочният коридор нямаше врати, а само три картини и пет огледала. В тази зала имаше скулптури и релефи, пода бе многоцветна мозайка със сцени от някакви битки между нечовешки същества. Стените бяха огледални и отразяваха сюжетите. Постепенно огледалните образи се замъглиха и фигурите се размърдаха оживели.

Двамата наблюдаваха войни, проведени в навечерието на създаването на света – изначалният конфликт между силите бе ослепителен в огромната мощ, настървена сила и уверена стремителнина, която противниците влагаха, стремейки се да надделеят един над друг.

-Боже Сътворителю Рил, що за място е това? – прошепна принцът потресен.

-Дилиън, не ги гледай. Трябва да бързаме!

-За какво? Не разбираш ли, че това тук ни показва нещо, което никой друг не би могъл да знае? Истината за създаването на всичко!

-Това не са тайни за очите на смъртен. Това е скритото знание за Сътворението, за божествеността, която ти е чужда и до която не можеш да се докоснеш дори в най-висшата си степен на усъвършенстване. Не ти е позволено! Сега сме тук за друго. Да унищожим яйцевидния кристал, защото той е връзката на Лазара с Мрака.

-Чакай малко. – Дилиън притеснено се озърна. – Защо сме сами? Не трябваше ли да ни пресрещнат, обградят или дори да ни нападнат. Не разбирам. Нали тези, които са я отвлекли…

Той млъкна и я погледна. Тя впи очи в неговите. Вдигна ръка и го погали по лицето.

-О, мой Дилиън! Спомних си. Толкова дълго чаках…

-Дилиън! – Възклицанието дойде от върха на стълбите. Двамата стреснато се обърнаха.

Лазара стоеше там развълнувана, протегнала ръце към него. Дилиън почти го осъзна. Крепостта беше празна. Нямаше стражи, капани, нямаше никой. Лазара бе красива, обгърната от изящна премяна, горда, очакваща ги владетелка.

Очите й се преместиха към лицето на жената до него. Тя мигновено настръхна и изсъска:

-Ти! Как смееш…?!

Ръцете й се стрелнаха и описаха неразбираем жест. Между пръстите й се оформи черно кълбо, което с един-единствен замах се отдели и политна към Абвима.

Тя отстъпи назад и се спъна. Кълбото я удари и тя падна в безсъзнание.

-Какво пра… – Тя го прекъсна с махване на ръка.

 

Доколкото можа да долови първоначално, нямаше много светлина където и да се намираха. Зрението му бе замъглено, но след като примигна два-три пъти черните кръгове изчезнаха.

Намираше се в малката кула, която му бе до болка позната, с един-единствен прозорец гледащ навън. Светът през тази малка пролука изглеждаше много мрачен.

Слабата светлина на факлата със зелен пламък правеше сенките бледи и несигурни. В средата на стаята, чийто под бе украсен само с един червен символ, имаше сияещ черен кристал с яйцевиден овал. Беше поставен на стойка, съставена от висящи във въздуха окръжности. Камъкът бе олицетворение на най-ужасяващата и първична тъмнина. Той беше беззвездна и безлунна нощ, мрак, какъвто рядко се среща дори и в най-скритите кътчета на Вселената, която със своите безброй слънца и галактики би изглеждала и искряла както първия ден на възникването си. Този камък, побиращ се в две шепи, изсмукваше всяка капка светлина в пространството на кулата.

Въпреки това в центъра му имаше някакво неопределимо сияние, тънко като нишка светъл лъч.

Дилиън със закъснение установи, че седи на каменен трон, опрян в стената. Усещаше въздушно течение, което се провираше през леко плесенясалите пукнатини на камъните. Стори му се, че чу гръмотевица.

Абвима леко простена. Дилиън скочи от трона и клекна до девойката, която бе все още зашеметена и лежеше на земята. Той я докосна предпазливо, но в този момент се появи Лазара, добила присъствие сред облак от дъждовни кубове.

Той стана и я загледа безмълвен. Тя беше висока и много грациозна. Светлата разпусната коса далеч не бе толкова светла, колкото си я спомняше. Носеше черна рокля, без  украшения, с изключение на масивния колан от тъкани сребърни жички, който падаше под кръста и подчертаваше извивките. Очите на царкинята бяха черни и непроницаеми. Как бе могъл да не забележи тези очи?

Тя се усмихна.

-Дилиън, най-после!

-Да, след единадесет години сънища, срещата действително се превърна в реалност – едва успя да продума принца от рода Селвей. – Изглежда не си тази, за която те мислех.

-О, не, тази съм, но не съм такава, за каквато се представям.

Лазара се доближи и го огледа, като се въртеше около него и го докосваше от време на време – дрехите, меча, косата. При всеки неин жест тялото му изтръпваше, но той не помръдна.

-Прекрасен си! – Бе искрено възхитена. –Мъжете-човеци са наистина удивителни. Нашите мъже са така различни! – Тя спря, като си играеше с косата му.

Отдръпна се и отново го претегли в ума си. Очите й изразяваха много неща. След това се доближи до камъка, който междувременно бе започнал да нашепва неразбираеми слова.

-Прекарах тук заточена един човешки живот време, макар че за мен това е нищо. Търсих дълго и упорито най-силния и го намерих. Може би е по-точно да кажа най-подходящия.

-Не те разбирам. Коя, проклети зимни елементали, си ти и какво искаш от мен?

-Ще стигна и до това. Малко търпение. Нека се насладя на момента.

-Кой по-точно?

-О, хайде стига! Довел си компания, за чието оцеляване не подозирах преди тя сама да се издаде. Глупаво, глупаво, глупаво. Смилил си се над демона, а? – Устните й се разтеглиха в гримаса. Лицето й бе загубило всичко познато. – По-добре. Като не съм си свършила работата първия път, мога само да се радвам, че получавам втори шанс. И без това само аз мога да я залича. Иначе ще продължаваш да се връщаш, нали?

Лазара погали лицето й.

Дилиън погледна към Абвима. Тя се опитваше да се надигне, но крайниците й бяха пристегнати с нещо, което не се виждаше.

-Нищо не можеш да направиш, това е магически сноп, по-здрав и от най-здраво калената стомана.

-Защо го правиш? Кажи ми. – Дилиън отново се взираше в нея.

Лазара искрено се развесели от недоумението му.

-Всъщност не отмъщавам никому, просто търся спасение и изкупление донякъде. Избрах сестра ти не случайно, усетих силата във вас, а тя ми трябваше, не само за да получа материален облик – тук не е много устойчиво за природата ми и рискувах да остана безплътна, а без глас не мога да премина преградите на тази вселена и да се върна в моята; същинската ми нужда бе от магическа способност, чиято сила да отвори прохода към дома. Беше невероятно щастие да открия не само глас, но и магия в едно и също тяло. – Тя посочи тялото си с плавен жест. – Там това изобщо не ми трябва. Но не мога да отрека, че е красиво. Доста крехко и нефункционално, но нежно и чувствено.

-Защо не ме уби още долу? – извика Абвима.

-А защо да го правя? Любовта ти даде сили да намериш верния път през всички измерения, да се върнеш и да се преродиш. А след това, когато откри и него, да му помогнеш да стигне до тук с надеждата, че може би ще победи и ще спаси духа ти. Затова, в знак на твоята неугасваща и неподправена преданост, аз ще си позволя да отнема живота на Дилиън пред очите ти!

-Не, недей, умолявам те! – в очите й се четеше неописуема паника и още нещо излъчваха тези сини очи – жертвоготовност…

-Коя си ти? – Дилиън не бе сигурен дали го е изрекъл на глас или съзнанието му го е изкрещяло, очаквайки единствения възможен отговор след цялото време на болка и празнота, време, в което го беше крепила вярата в нещо съществуващо и заместващо нея. Но знаеше, че тя го е чула… Абвима го погледна.

-Лазара…?

-Да, Дилиън, това е сестра ти. Тя е Лазара.

-Но как…! Ти не приличаш… – Краката му трепереха, но не повече от душата му, където струните се късаха една по една, а съкрушителната им песен звучеше и в нейните уши.

-Но разбира се! В действителност аз съм сестра ти. Погледни ме! – Лазара се усмихваше. Физическата прилика я имаше, но душата бе напълно чужда. Тя заличаваше онези черти, които тялото притежаваше. Ето защо Абвима в определени моменти му бе напомняла много повече на изгубената му сестра.

Как Лазара… демонът, бе успявал да го залъгва толкова дълго? Отговорът веднага се роди в ума му – бе го заблуждавала със собствените му спомени и фантазии за нея, направила го неспособен да види тези бездънно пусти черни очи с цвета на камъка-прокобесник, шептящ думите си в мрака…

-Аз отвлякох сестра ти през онзи ден. Имах нужда от нея, не само от тялото й, а и за да стигна до теб. Връзката между вашите съзнания бе удивително силна, дори за близнаци, защото у теб има магическа дарба, която се пренасяше и у нея. Но източника си ти. А и рождения ви белег – родилното петно, разделено между двамата на две половинки, които си пасват идеално. Това е ключът, с чиято помощ ще приема силата ви, за да се върна у дома, отвъд Арката.

Дилиън сведе поглед към дланта си. Половинката винаги бе била там, но той никога не беше се питал дали има някакво значение. Смътно си спомняше как двамата с Лазара допираха ръцете си, докато играеха…

-Силата на един магьосник е всичко. Цялото му същество. Дори за един напълно необучен бъдещ Боравещ като теб тя е твоя структура и животът ти без нея няма да е възможен. Ще загинеш. Да, вярно, аз можех да имам всеки друг. Всеки обучен. Но наложените прегради и умения на обучените са само още едно препятствие, което ще ме забави. Но ти, пръв адепт в родословието на триста годишна фамилия, с първичните ти заложби, се оказа всичко, от което имам нужда. А на всичкото отгоре бяхте и двама…

Дилиън слушаше. Знаеше всичко, което тя му каза. То беше вътре в него. Изпълни го някакво странно спокойствие. Защото сега разбра.

-След като изтръгнах духа на сестра ти от тялото, аз я прогоних в периодичен ред от измерения, подобни на тези, през които минахте вие. Но тя е намерила изход и се е върнала. – Обърна се към нея и замислено рече: - Трябваше да те залича от списъците на съществуванието, но в интерес на истината не предполагах, че би могла да откриеш пътя към него. Малко лекомислено от моя страна. Сгреших като не те пратих в Кристала, но сега това вече е без значение. – Отново погледна Дилиън. - След това се е преродила в това момиче, Абвима, и е започнала да те търси, макар да е родена на другия край на материка. Нищо чудно, че е имала същите сънища като твоите, но е гледала през твоите очи, затова не съм усетила присъствието й през тези години. Винаги съм твърдяла, че духовността се обогатява непрекъснато, независимо от възрастта. От значение е само преживяното и грешките, които се научаваш да не допускаш повече. Ти обаче, Лазара, явно нищо не си разбрала от дългото си скиталчество. – Устните й се разтеглиха в усмивка. – А може би става въпрос за така наречената смелост.

-Трябва да призная, нямаш вид на демон. – Дилиън бавно извади меча си.

Млада повдигна вежда и се смръщи учудено.

-Ти какво очакваш – да видиш рогата дяволица ли? В действителност аз дори нямам опашка! На това съзнателно ниво ти можеш само да ме усетиш в истинския ми облик, но не и да ме видиш.

-Чудя се как не съм забелязал, че очите ти те издават. Очите на Лазара са сини.

-Не си гледал внимателно. О, ще се бием ли? Смяташ ли, че можеш да ме победиш с това… парче смъртен метал?

-Не, тъй като ти си нещо нематериално и едва ли ще мога да те убия, но за тялото не съм толкова сигурен.

-Нима ще убиеш сестра си?

-Това не е сестра ми. И тялото няма значение, когато душата й е жива.

Той повъртя тежкото оръжие и успокоителната хлад от гладката ръкохватка се просмука в мислите му и донесе спокойствие. Дланта му стисна меча здраво.

-Не можеш дори да ме одраскаш. Но ще ти позволя това малко удоволствие, такова предизвикателство не бива да се изпуска.

Лазара долепи ръце една до друга и бавно ги отдалечи. След малко тя вече държеше прекрасно по изработка хладно оръжие и премери тежестта му за секунда. После го вдигна уверено в защита.

Той нападна пръв, а тя ловко парира удара по права линия. Контраатаката от страна на Дилиън се състоеше от дъгообразно разсичане, което тя отново отби с лекота. След това Млада нападна рязко и много бързо, като способността на Дилиън да я отблъсне се дължеше само на придобития с много тренировки инстинкт. Той забеляза, че тя не се притесняваше от тежестта на оръжието си и от време на време го държеше спокойно с една ръка. Бе отново негов ред да отвърне с майсторски изпипана серия от разсичащи удари, след което за миг смени тактиката с лъжливи движения и настъпление. Последният му удар срещна меча й и сблъсъка бе ознаменуван с рояк искри, лакомо погълнати от кристала. Лазара се движеше като професионален фехтувач – леко и пъргаво, на чиято сръчност Дилиън не отстъпваше.

Тя отново се усмихна и отстъпи, отслабвайки хватката. Дилиън също се дръпна крачка назад, дишайки тежко. Сега или никога!

Той вдигна меча, за да нанесе бърз и смъртоносен удар. Бе преценил с точното око на стрелеца Талитат ъгъла на атака и силата.

Лазара замръзна и миг преди острието да я прониже, тя махна с ръка и безпогрешния жест накара меча да отхвръкне надалеч. Той се удари в стената и падна в краката на Абвима.

В следващата секунда блестящото й острие се заби в Дилиън.

Момичето отстрани изпищя, но младежът не разбра защо. След това подът се удари в лицето му. Той остана да лежи безмълвен, а демонът изтегли оръжието. Бликна кръв.

-Много