УТРИНТА НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО

 

Из „Легендохранителница на рицарското воинство от Светлината до…“

„…Богините на луните небесни са покровителки на душевните полети на Луноборците, а те са силата на реалността, която липсва на Великите. Колко много са загинали, а съществото им е било пленено около косите с лунен блясък, който е единствената опора на мъжката душа в царството на отвъдното…

 

***

            …Отдавна е отлетял от Човешкото царство Първият господар на Висините, а родът на Бедволените е призован да го върне в света на себеподобните му и да ги предвожда в битката с Черноглавия. Силите ще се слеят, ще се извисят в небесните селения и ще грейнат луните в ясното утро…

            …спасението е в чужди ръце…

            …мъжът с най-яркото светило е господар… но ще намери ли сам душата си!

            …другият ще се отзове.“

 

***

 

 

До Нейно кралско величество, господарката на Сотерискоза,

Надявам се Ваше величество да уважи причините, поради които предприехме експресивните мерки за залавянето на принц Молианис. Той е рицар от противниковата армия на Десогет ХХІ Бедволен. Моля Ваше величество да бъде снизходителна, що се отнася до наказанието, което несъмнено очаква моя милост, вследствие допускане раняването на принц Молианис при схватката му с моите, трябва да подчертая смели воини. Принцът е ранен, и страда от силна треска. Освен това има смущения в магическите му способности, което ме безпокои повече от раната му. Моля, уведомете ме за решението си.

С уважение:

Главен тактик и генерал от армията на Петото кралство, Сър Тукадур.

 

 

 

До граф Тукадур от Нейно Величество кралицата на Петото кралство Сотерискоза, Дориа ХІІ,

Уважаеми граф Тукадур,

Ценя високо вашите тактически умения, но що се отнася до защита на военнопленници, вие имате нужда от сериозно усъвършенстване. Както вероятно си спомняте опазването на принц Молианис невредим до владенията ми, изключват всякакви физически поражения и включват пълна охрана против собствената му армия. Неприятно ми е да науча, че той е ранен (забележете – сериозно) от собствените ви хора. Това недоразумение за съжаление, говори само за едно несериозно отношение спрямо възложените ви задачи извън бойното поле. Заповядвам следното: осигуряване на най-добри грижи за болния при максимално ускорен ход на завръщане във владенията ми. Искам да получа по-подробни сведения за естеството на раняването му.

Със снизхождение,

Дориа Дванадесета

 

 

 

ГЛАВА І

 

През стъклописите на прозореца навлизаха лъчите на първата есенна утрин от новото Слънцестоене. Дубрейа Булниена четеше безгласно задължителния за новата фаза на лунните съвпадения заклинателен кодекс. Иолдинан Бедволен следеше мисълта на младата жрица, но трудно улавяше смисъла, поради настоятелната болка в ръката. Съсредоточаването върху леещите се, интонационно сдържани изречения, предадени по мисловен път, му помагаха и донякъде блокираха дискомфорта от скорошното раняване. Погледна към ярките фигури по прозореца, изобразяващи как бог Рил Алак, яхнал легендарният кон Даюн, и застаналия до него рицар Рай Зедар, размахват своите мечове към Господаря, Невидимият дракон. Зад тях, с по-бледи контури бяха загатнати непристъпните върхари на Драккес и Радензам. Те започнаха да се замъгляват.

Жрицата на Триомен усети замайването му, но продължи да реди словосъчетанията на древната магия, чиято мощ бе непреодолима до толкова, че преждевременното прекъсване на ритуала можеше да нарани някой от по-висшите адепти. Иолдинан бе един от тях. Той можеше да се овладее и Булниена му напомни това.

-Дилеи хесага мулада сел дердради – прозвъня в ушите им. Ниската арка на храма засия и за миг тъмнина покри взора на събралите се. В черното пространство изскочи умален образ на тринадесетте луни на Лирика, които с ускорен ход се подредиха в различни комбинации, разкриващи апогеите и перигеите си, от които зависеше концентрацията на магията и силата на времевите потоци.

За части от секундата светлината се върна и топлите лъчи погалиха изтощените воини и няколкото жени – жрици от Седемте ордена, присъстващи на ритуала. Белегът на Иолдинан, сърповидна луна, бе топъл и болезнен. Формата на тази луна показваше фазата, в която се намираше нощното светило и от чиято сила младият мъж черпеше своята. Всички тук имаха подобни белези, които изобразяваха планетата-покровител и енергията, с която разполагаха, за да изпълняват разнообразните магически операции.

Булниена се приближи до него и внимателно го докосна. Влиянието на светилата бе значително и силно. Често се раждаха хора, подвластни на влиянията на луните. Наричаха ги селениди и имаха нужда от помощта на Триомените в дни на слабост.

-Трей дон Бедволен, не биваше да се подлагате на тази агония. Това, което направихте бе опасно.

-Трябваше да разбера, дубрейа.

Тя кимна и го придружи докато излизаха през масивната двукрила врата от преплетените клони на свещеното триплетно дърво Дишера.

Отвън вятърът ободряващо разхвърляше шарени листа и ги въртеше около излизащите. Храмът, украсен със скъпи камъни и хромови релефни плочи от Висок Диск, блестеше ярко под ярките снопове на есенното слънце.

В далечината, на връх билото, обграден от бойници и високо издигната крепостна стена,  се простираше вековния замък на Вулвените Захара. Черната вулканична скала със зелени жилки бе послужила за основа на основните укрепления и храмове в тази част на втория континент. С внушителна достолепност, непосредствено над палата, се простираше дъгообразната верига от върхове на планината Раензам, значително по-ниска от Радензам и нейното естествено снижаващо се продължение, завършващо в приказно красивата равнина на Приморска Триокола.

Младият воин се уви по-плътно в гербово обозначения си плащ и прекара пръсти през черната си коса.

Жрицата от Седемте ордена последва няколкото момичета от своята каста до лунната карта от шлифовани в прозрачен камък символни колчета, намираща се в предната част на храма. Всяко от тях, независимо от небесния ход на слънцето, хвърляха различни по дължина и отчетливост сенки, съответстващи на тринадесетте луни на Лирика.

Булниена протегна изрисуваната си в знаци длан и острия кристал, окачен на верижка на врата й, потъна в предназначената за него ниша върху миниатюрната колона. Другите направиха същото. Иолдинан се наведе и взе тежкия си меч, оставен до вратата на влизане. Потегли надолу по пътеката към замъка.

-Туромея наистина страда. Също като Вас в момента. – Булниена го приближаваше с уверена крачка.

Иолдинан се подсмихна. Тя го настигна. Беше съблякла бялата си роба и я носеше преметната на рамо. Плътната бяла рокля бе извезана с черния знак на жреческия й сан. Не носеше украшения, с изключение на заострения блестящ къс емоник на кръста й. Бледото лице на младата жена бе озарено от прозрачна и почти недоловима свежест, която се подсилваше от дълбоките й, наблюдаващи очи с цвета на езерото Бесей.

Иолдинан не отвърна, само кимна.

-Ако въобще успеете да стигнете невредими до Сотерискоза, силата, която ще се стовари върху вас там ще бъде прекалено нестабилна, дори опасна.

-Предполагам, че ще успеем да изплетем пет-матрична спирала около лабиринтите на нейните Измерични.

Тя помълча, обмисляйки чутото, а може би преценяваше силите на адептите.

-Това ще бъде сложно от гледна точка на изплитането, тъй като то ще се поддържа от силови полета, чиято цел ще е да блокира неустойчивите комбинации. Тя вероятно се стреми точно към това. А и Молианис…

Принц Бедволен се спря на хълма и погледна към вековното здание с остри кули и насечени от бойници стени на графство Вулвен.

-Той е ранен. Не знам колко сериозно.

-Предполагам, че Дориа го държи окован. Ваше височество, точно сега не бива да се опитвате да се свързвате с него. Можете да нараните и себе си, и него. Сега има слабост на луните, вашата и на Ктрума.

Булниена бавно продължи надолу.

-Тя цели нещо точно определено с пленяването на брат ви. Той несъмнено й е необходим. Поне до такъв извод стигам от писмото, което е изпратила на Тукадур. За съжаление вече е твърде късно да проследим него и подчинените му. Самият факт, че успяхме да копираме кореспонденцията им, ги е амбицирало още повече за използването на Съкровените пътища. До сега откриваха поне частичните им проходи, а вече е трудно да се определи и посоката, в която са поели. Даже и светлооките кучета-зовери ги изпускат.

-Но ние знаем накъде са се отправили, знаем дори местоположението на владението й, и въпреки това е почти невъзможно да ги заловим или поне да блокираме пътя им. – Иолдинан се поколеба, преди да прошепне:

-Мога да го усетя, защото той ме вика, но не мога да разбера…

Косите на Булниена се разпиляха по лицето й от подухналия бриз.

-Бриз? Тук?

Иолдинан я погледна и в този момент морското течение обви и него.

-Не сме чак толкова далеч от океана по пегаско въздушно сечение, но на хълма на Устоите наистина никога не духа – съгласи се той.

-Ще има буря, и то особена. Тези призрачни течения са ми познати. – Булниена вдъхна соления въздух и се усмихна. – Знаете ли, Ваше височество, точно такъв е ароматът на моя дом край морето.

-Аз съм от вътрешността на континента и не познавам тези ветрове, макар отлично да съм запознат с всички онези, които се въртят край замъка. Особено зимно време.

Булниена се усмихна и продължи по пътеката. Той я последва. Вятърът се усили.

 

ГЛАВА ІІ

 

Крепостният град кипеше от оживление. В смрачаващия се въздух се виеха множество аромати, долитащи от околните ханове и кръчми, а също и от богатия пазар на чуждестранните търговци. И въпреки че всичко изглеждаше привидно весело и безгрижно, при по-внимателно вслушване в местните клюки и разправии, се долавяше нарастващата тревога от военните сражения, събрали неотдавна най-смелите младежи на замъка-град Захара. Сражението, довело до залавянето на принц Молианис от армията на Десогет Двадесет и първи Бедволен, бе взело големи жертви не само от неговите войски, но и от тези на противниците му, от армията на Дориа. Сега оцелелите войници на град Захара, заедно със съюзниците от отрядите на Десогет пиянстваха на воля, мъчейки се да подтиснат спомена за кървавата битка и да се насладят на победата си. С изключение на ранените. Повечето от главнокомандващите не бяха в компаниите им поради тежките си рани. Те бяха пострадали най-лошо.

Докато вървеше покрай осветените и шумни страноприемници, на Иолдинан му се прииска да се присъедини към тях, с надеждата питиетата да облекчат треската му. Все още нямаше вест от сестра си Афлидела. Тя се сражаваше заедно с братята си в първите редици.

Когато преминаваха с Булниена по изгладените от дъждове и хиляди крака обли плочи на главната улица, откъм бойниците на крепостта се разнесоха тревожните рогове на тръбачите, които предупреждаваха за раздвижване. Хората се изплашиха, мъже и жени се защураха, децата се разхленчиха. Гуляйджиите проявиха бегъл интерес, надничайки през отворените врати и опушените стъкла на прозорците. По-трезвомислещите се понадигнаха и препасаха оръжията си. Поради настъпващия сумрак не бе възможно да се разбере кои са посетителите, а блещукащите факли, които следваха извивките на пътя не можеха да помогнат особено и за определяне броя на пристигащите. Последните проявиха съобразителност и веднага щом попаднаха в обсега на отровните и горящи стрели, развяха високо бойното си знаме с герба на Вулвените Захара и щом се приближиха до входа на замъка под зоркото око на стрелците, побързаха да кажат паролата на техния командир. „Тук и Дори“ се разнесе одобрително от уста на уста.

Това бе отрядът от тридесет души, който тръгна след остатъка от хората на Тукадур. Капитанът им, Кейд Лианд, бе отвлечен недалеч от замъка (поне така твърдяха трима очевидци, зорко следили нощната битка). Според други, той просто изчезнал. А според трети, бил пронизан от вражески меч в самото начало на преследването. Така или иначе, младият мъж не беше сред присъстващите. Бяха оцелели петнадесет от войниците, девет от тях бяха в критично състояние и се нуждаеха от незабавна помощ. Тревогата се разнесе бързо и обичайната ленива атмосфера отново се понесе над града. Жените и стариците, които бяха наизлезли да чакат завръщането на мъжете, се поуспокоиха при вида на любимия. Други обаче не видяха своя сред оцелелите и плачът им прониза нощта. Няколко млади жени се спуснаха да помогнат. Булниена се отдели от Иолдинан.

-Трябва да помогна на ранените, мога да направя нещо за тях.

Тя имаше известни лечителски познания, тъй като непрекъснато бе на път. Иолдинан не каза нищо, само кимна отсечено. Беше пребледнял. Огледа ранените. Погледът му се спря на едно момче, ранено в гърдите и бедрото. Кръвта му изтичаше в синхрон с тласъците на сърцето. Той не беше в съзнание. Изведнъж на Иолдинан му притъмня, повдигна му се. В един момент видя Молианис, умиращ самотен на бойното поле, далеч от всякаква помощ. Обърна се и побягна, а пред очите му кръвта продължаваше да се стича.

 

 

С мъка се изкачи по стълбите до покоите си. Едва намираше сили да отвръща на поздравите. Не си спомняше някога да е качвал стъпала с такова усилие. Не спираше никъде. Не беше сигурен какво му стана, никога не му бе прилошавало от кръв. Иолдинан понасяше гледката й, дори не я забелязваше когато бе ранен или нараняваше. В някой случаи бе принуден да я носи по доспехите си с дни, докато траеше сражението.

В покоите му беше задушно, въпреки отворените прозорци. Двете стаи, които му бяха предоставени, се отличаваха със семплата си мебелировка. Леглото с тъмночервен балдахин бе достатъчно голямо без да е разточително, в камината от полирана океанска скала постоянно се поддържаше огън. Имаше малък балкон, който гледаше към околната верига от хълмове и храмове. Гледката беше вдъхновяваща.

Повече от половината стена на спалнята бе заета от огромно огледало от шлифован кристал. То бе така перфектно полирано сякаш не докосвано от човешка ръка. Полупрозрачна рамка със сложен релеф го обграждаше и придържаше на стената. Всъщност отражателната функция не стоеше в основата на предназначението му. То беше обратен коридор, който служеше за свръзка с храмовете в областта. Крепостта бе разположена в хълмиста местност, на която години преди построяването й бяха издигнати множество храмове, принадлежащи на седемте основни религии. С появяването на замъка в последствие, огледалата бяха поставени из цялата постройка, защото първоначалния му замисъл бе да служи за обиталище на жреците. Този вид проходи бе бърз и изискваше минимален разход на магическа енергия, затова бе силно разпространен метод за придвижване из Втория континент.

Иолдинан се отпусна на креслото, поставено до леглото му. Тежката му въздишка бе по-скоро стон. Остра болка вдясно на гърдите го прониза, но той сдържа вика си. Изправи се и бавно се доближи до прозореца, бризът охлади тялото му. Беше топъл, но раздвижи тежкия, все още богат на слънце въздух. На Иолдинан се стори, че вятърът е станал по-осезаем, защото океанският полъх носеше дъх на водорасли и солена риба.

Внезапно стаята се обагри в ярки цветове, струящи от огледалото. Самото огледало загуби гладката си повърхност, която се набразди от ситни вълни, разпространяващи се радиално във всички посоки. В следващия миг Афли прекрачи рамката и стъпи на пода. Звуците се стопиха – разговорите и песните секнаха. Движението също. Останаха само двамата.

Афли остана още миг със скръстени ръце, след това усмивката й се стопи и тя се спусна да го прегърне. Изпусна лъка си на земята. Той стисна зъби, но не я отблъсна.

Тя се отдръпна и той я огледа. Ризницата от нишки тъмночервен метал, която тя носеше по време на битка, бе покрита с кръв. По кожения й панталон, защитен от сивкави ковани плочки, личаха петна от кръв и кал. Китката й бе превързана, а на гърба й висеше колчан със стрели. Мечът на кръста го нямаше.

По устните на Афлидела се плъзна познатата му, леко подигравателна усмивка. Тя вдигна ръка и разпусна плътно прибраната си коса. Водопадът от черна грива обгърна раменете й.

-Виждам, че не си стояла със скръстени ръце, след като ми избяга от погледа. – Той приседна на перваза, докато тя сваляше бавно дрехите си. – Откъде идваш?

-От другия край на фронта. Там вече се отдадоха на забвението и сладките забавления. Онази група върна ли се?

-Петнадесет се завърнаха.

Афли го погледна и остана наведена за момент.

-А Кейд?

-Капитан Лианд се е загубил някъде. Така и не се разбра къде.

Тя улови раздразнението в гласа му.

-­Иолдинан… прости ми.

-Не, няма нищо. И ще ти простя, защото така трябва. Но не смятам, че първите ти думи трябва задължително да се отнасят за някой от бившите ти любовници. Не, Афли, не са открили Молианис и не, не съм добре, защото от раната си тази нощ ще изпадна в треска, заради която няма да мога утре да тръгна да го търся!

Гласът му отекна в каменната стая. Обърна й гръб. След малко ръцете й го прегърнаха през кръста.

Иолдинан се успокои.

-Ти добре ли си?

Тя кимна, а главата й легна на дясното му рамо.

-Когато ти пое към южните редици, аз и Молианис останахме срещу войските на Тукадур сами. – Гласът му бе спокоен и уморен. – Сражавахме се заедно, по начина по който винаги сме го правили – като обединяваме силата и ума си. Не полагахме ни най-малко усилие, воините им падаха един след друг. Самият им предводител се беше покрил някъде. И в следващата минута някой ни раздели. Просто връзката секна, загубих го. Силата ми се изпари мигновено, умората, а може би и нещо друго, се стовари отгоре ми и паднах от немощ. Войниците, които ме бяха наобиколили се възползваха от замайването ми и ми нанесоха удар. И още един. Чувах виковете на Молианис, дори го виждах, но после го загубих и от погледа си. Не ми убягна фигурата на Тукадур, който се сля с множеството. В ръката му мярнах изострен къс кристал – прозрачен, със зелени нишки, триъгълен връх, а по-нагоре преминаваше в миниатюрна статуя. Не можах да различа каква е. А когато се събудих после, ме носеха към лазарета на лагера. Молианис не беше с мен.

Афли мълчеше и слушаше дълбокото му дишане.

-Знам. Долових шокът ви от раздялата. Битката там беше просто декор и абсолютна пародия на военно сражение. Тези момчета просто си играеха, без да влагат ни най-малко усилие, за да покажат на какво са способни. Пределно ясно ми беше, че всичко е за отклоняване на вниманието от основната цел, но не можех да не се притека на помощ и да оставя хората си без защита. Така съжалявам, че ви оставих … единствените ми братя… – Гласът й изтъня и заглъхна. Иолдинан се обърна и я пое в прегръдките си. Тя не реагира.

След малко той усети, че пръстите й се плъзгат по гърба му, изваждат ризата и докосват голата му, пареща кожа. Иолдинан предчувстваше какво ще последва, ала въпреки изтощението и топлината на тялото си, не искаше тя да спира. Искаше просто да забрави. Афли можеше много да му помогне.

Той й позволи.

 

ГЛАВА ІІІ

 

Вятърът струеше през прозореца на талази, които освен топлина, носеха и морски привкус. Пронизваха го и той стенеше болезнено. Сънищата се смесваха в главата му…

На вратата се почука тихо и без да дочака отговора, който той не можа да даде, гостът открехна безшумно масивното дясно крило и влезе. Иолдинан не се обърна и остана да лежи на една страна.

-Ваше Височество – тихо прошепна Булниена и се доближи до леглото.

Той поклати глава със стон.

-Затвори прозореца, Булниена. Затвори го!

Тя го направи. След това приседна на стола до него. Постави ръка на челото му. Постоя така известно време, докато му олекна.

Едва сега Иолдинан я погледна. Беше сменила бялата дреха, която едва ли бе запазила предишния си цвят. В момента носеше официалната одежда на жреческия орден на Триомен. И естествено притежаваше отличителната украса като ритуално облекло – единствено тези рокли бяха изтъкани на бели и черни редове от Копленен плат, чиито ивици идеално пасваха на нюансите, които косата на жрицата приемаха. Платът усещаше и „попиваше“ цвета и го запомняше така, че никой друг не можеше да притежава дрехата. Косите на Триомените бяха твърде необичайни за да бъдат сбъркани – гъсти, редуващи се чернобели кичури, които бяха така рязко очертани, че приличаха на умишлено оцветени. Особено интересен бе месеца, в който кичурите започваха да растат с противоположния цвят, а косата придобиваше шахматни шарки.

-Какво става вън?

-Има празненство.

Той се усмихна.

-И какво се празнува?

-Победата, отблъскването на противниците с минимални жертви за крепостта, завръщането на живите. Всичко това.

Иолдинан замълча. Отново се беше унесъл.

-Запознах се със сестра Ви. Тя ми каза за състоянието Ви.

Той пак се усмихна.

-Ами разтревожи се, когато не издържах колкото й искаше. Афли сякаш не чувства нищо друго, освен… когато…

Вятърът удари прозореца, който звънна, сякаш замерван с фин пясък.

Булниена се доближи и се загледа в задаващата се буря.

-Небето е чисто, нали? – простена Иолдинан.

-Просто пясъчна вихрушка – успокои го тихо, но не беше убедена. – Често срещана е през сезона.

-Не ме лъжи! Не по-зле от мен усещаш вятъра! Той навява сол, по дяволите! И е навсякъде…

Иолдинан изпъшка.

-Иолдинан, успокой се!

-Тя ме мъчи! Защото знае, че няма да се откажа, няма да й го оставя…

-Шшшт… тихо… Стига, хайде. Тук съм.

Той се отпусна в леглото, а ръцете му стискаха здраво завивката.

Булниена я издърпа от стиснатите му пръсти и огледа раната. Беше грижливо почистена (от сестра му, предположи) и въпреки оттока изглеждаше добре. Не разбираше какво му причиняваше такава болка.

Усети вятър. Топъл и прашен. Иолдинан се сгърчи и утихна. Тя го погледна за миг и изненадано се обърна. Почувства солен вкус в устата си. Стана и с бърза крачка влезе в другата стая. Едното крило на високия прозорец бе леко открехнато, а вятърът навлизаше през тесния процеп безпрепятствено.

-Ах, ти…!

Тя побърза да притвори прозореца и да се върне при Иолдинан. Внимателно подпъхна завивката под тялото му, като се стремеше да покрие ръката и раната на гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да остане до него и да го остави да се съвземе.

 

Не усети кога е задрямала, но когато той помръдна, тръсна глава, за да прогони умората. Освен светлината на лунния ореол, единствената друга светлина в стаята идваше от приглушеното сияние на въглените в камината.

Той объркано надигна глава.

-Спря ли? Вече…

-Прозорецът беше отворен, Ваша Милост.

-Иолдинан.

Тя кимна. Принцът обърса мокрото си чело.

-Еттеренова магия. На древния език еттерен значи „предназначен“. Тази магия е доста стара, не подозирах, че е възможно някой още да я познава и ползва. Явно сме я подценили. Дориа е подготвена.

-Струва ми се, че съм чувал нещо по въпроса. Тази магия е…

-Изключително точно именована, както повечето от Древните. Тя действително е предназначена за теб. В този случай бе под формата на вятър, който носеше фина морска сол. Всички бризи носят солта, която се изпарява от океанската повърхност, затова мирише на море. Но това течение се обвиваше около теб и солта ти причиняваше болка.

Той я гледаше с безизразно лице. След малко рече:

-Прозорецът беше затворен.

-Не и оттатък.

-Там не съм го отварял.

Тя сви рамене. Нямаше смисъл да го казва.

Младият мъж се поизправи в леглото. Не откъсваше очи от жената пред него.

След малко Булниена се подсмихна и отклони погледа си.

-Не знаех, че Афли все още ти е любовница. Всъщност аз не разбирам напълно вашите странни обичаи.

Той продължи да я фиксира.

-Тя не е единствената ми любовница. Оказа се, че още не може да се откаже от мен. Впрочем това май е взаимно. Не чувствам смущение, че я искам, никога не съм я гонил от леглото си. Но не ми се иска да говорим за нас по този начин.

Булниена кимна и не пропусна да си отбележи как той, без да я засегне, приключи темата. Всичко, което знаеше за Средната обител относно любовните обичаи, се изчерпваше в няколко особени традиции, които не преставаха да я удивляват, тъй като в Източната определено не присъстваше подобен ритуал. На Север, казваха, кръвта бе биалте, тоест неконтактна със самата себе си.

Тя помълча известно време. Искаше да му каже за това, което бе разбрала, но не беше сигурна как да започне.

-Какво искаш да ми кажеш?

Булниена се сепна и отново си сложи непроницаемата маска. Неразгадаемото лице на жрица. Не искаше да го прави.

-Тук има Визуализатор.

Очите му се разшириха, което бе достатъчно показателно за изумлението му. За нея това беше достатъчно.

-Какво? Нима отново ще настъпи времето на Големите Лицевини?

Тя поклати глава.

-Не, не мисля. Иначе вече щяха да са започнали метаморфозите на лудостта.

Иолдинан притвори очи. Големите Лицевини бе спомен от детството му, спомен така разтърсващ, че му се струваше нереален. Тежко преживяване, съпътстващо времето на онези иначе радостни дни на съзряване, когато се обучаваше да си служи с бащиното хладно оръжие и когато Афли започна да обсебва вниманието му.

-И все пак, ще да е нещо подобно, иначе този Визуализатор…

Булниена се надигна и се изправи до прозореца. Не искаше той да прави тези прибързани заключения, още повече, щом бяха верни.

Започна внимателно.

-Визуализатор не се е раждал най-малко от хиляда лета. Твърде е рядка дарбата, и неясна. В повечето случаи адептите дори не могат да разберат за способностите си, преди да полудеят от виденията и магическите формулировки, които започват да изпълват съзнанието им денем и нощем. Неспособността им за минимален самоконтрол е пагубна. А начини съществуват. Колкото и малко да са били откритите таланти, знанията за същността на тези способности са повече от достатъчни. По-тревожен е фактът, че хората сякаш не знаят кого да потърсят, а е повече от известно, че именно орденът на Триомените е този, който изпълнява лунните ритуали в цяла Лирика.

-Това се дължи на глупавите суеверия, Булниена, свързани с „легендите“, че момчетата с дарбата на лунни жреци, т.е Визуализаторите, се преследват от ордена ви, за да бъдат дарени със смъртно възмездие. Приказки, с които се плашат непослушните момченца, когато майките им се надяват да не повтарят белите си. Но в тях не се влага повече вяра, отколкото в клетви от рода на „Черноглавия да те погледне дано“ или „Триоменка да те омагьоса при пълнолуние“.

Булниена изсумтя неодобрително, сякаш смисъла на последното беше казано точно за нея.

Той се усети.

-Прости ми. Несъобразителен съм – рече Иолдинан, когато тя впи в него острия си, бистър поглед.

-Разкажи ми за Големите Лицевини. – Рязко смени темата. Побърза да се върне към същината на разговора им.

Той помръкна. Върна се назад, до времето през което… Спомни си плавно случилото се. Сънищата…

 

„Бях на петнадесет, когато се разболях тежко. В гората край замъка има езеро от зеленоизворна вода. По бреговете му винаги е по-студено, дори и през лятото. А когато през зимата водата замръзваше, всички ходеха там, за да се полюбуват на ледените шипове от сини водорасли, които обрамчваха брега. Отидохме да се пързаляме една ранна утрин преди да се отправим към тренировъчната площадка. Дори накарахме Селк, ковача, да направи за мене и двамата ми братовчеди специални остриета за ботушите, с които по-лесно да се плъзгаме по леда. Но те скоро се умориха и ме оставиха. Този ден просто не можех да се наситя на чувството, което предизвикваше леденият вятър, въртящ леките снежинки. Изведнъж ми се стори, че небето се появи пред мен и се разгърна, ако това въобще е възможно. Загубих равновесие. И после нищо.

Събудих се в стаята си. Виждах край мен хора, но не ги познавах. Единственият, който не се бе променил бе Молианис. Тогава той бе на единадесет. Държеше ръката ми. Усмихна се.

-Спокойно, Дин. Те нищо не могат да ти направят.

-Мол, помогни ми да ги подредим. – Една жена се появи над главата на брат ми. – Не им давай да се месят. Няма да могат да го изчислят. Тринадесетте...

-Молианис, остави брат си. По-добре е да излезеш.

-Но, мамо, той не може да ги завърти в правилната фаза, ако аз не остана да…

-Какви ги говориш, момче? – Силен мъжки глас.

-Може би и той се разболява, Длириък. Мол, излез оттук. Иолдинан е много зле. – Някой хвана Мол и го дръпна от леглото ми. Повлякоха го към вратата. Той се развика.

-Не правете това! Не можете да ме отделите от него точно сега. Спри, татко!

Поисках да стана, но ръцете на жената ме притиснаха обратно. Държеше главата ми.

-Оставете го тук, не го отвеждайте! – Втренчих се в нея и прошепнах: – Коя си ти? Махни си ръцете от мене. – Зрението ми се замъгли за момент, но не отклоних поглед. – А, ти ли си, Дориа? Как смяташ да ме отделиш от него, а? Ние сме неразделни. И аз ще ти трябвам, но не смятам да ти се дам така лесно. Не и като умра. – Усмихнах се, а жената се разплака. После ми се стори, че не е Дориа, но последвалата болка не ми даде време да се замисля.

До момента, в който се събудих нямаше нищо друго освен страдание, а може би и нещо, което бе повече от това, което си спомням след болестта. Съвзех се бързо. Никой не пожела да ми каже какво точно се е случило, освен, че съм бил на смъртно легло, заради треската. И единственото, което изникна в ума ми в онзи първи миг, не ме изненада когато се чух да го произнасям: „Как може да мислите, че ще умра, когато нищо още не сме свършили?“ После разбрах, че Молианис е бил затворен през цялото време на боледуването ми, и дори смятали, че в резултат на страданията ми той е полудял, защото непрекъснато бълнувал неразбираеми неща и крещял, че всички са се побъркали, задето ни разделят с „жалките си материални прегради“. Това било достатъчно, за да извади мама от равновесие, ала пристъпите му внезапно секнали с идването ми в съзнание.

Премълчаваха нещата, които ги плашеха. Не казваха нищо за онова, което се е случило, докато не съм бил на себе си. Но на мен не ми бе нужно да зная.

 

 

Беше късен следобед. Впрочем слънцето едва сега се скри зад високите бойници на крепостната стена. Аз въртях меча в градината сред разлистените ябълкови дървета заедно с моя учител, отдавна превърнал се в равен, защото нямаше на какво повече да ме научи. Гонехме се из овошките чак до централните водоскоци, където газехме направо сред обитателите им, подгизнали от водата, която услужливите статуи изливаха върху главите ни. Беше много топло. Нещо ми подсказа, че ще застудее и спрях под арката на пясъчния часовник, за да погледна небето. Беше тихо и безоблачно. Почувствах лека умора и двамата с Ледин се разделихме с типичния ни боен поздрав. Имах няколко драскотини и оставих лечителката ни да ми натрие сол на главата, заради евентуалните белези по лицето ми, които тя винаги лекуваше чудесно. Днес Молианис навършваше шестнадесет. Сутринта му подарих един двубой, в който той показа напредъка си. После с много смях се отправи към покоите си, подгонен от трите ни братовчедки, които открито изразяваха симпатиите си към него.

Срещнах Афлидела, която тъкмо извеждаше коня си през задната врата на конюшните по посока на гората. Обичаше да ходи на лов следобед, макар че този път просто искаше да се спаси от мама и настояванията й да облече рокля.

Тя спря, когато ме видя да идвам и повдигна вежди. Изчака ме да се приближа. Беше леко облечена.

-Видях Ледин, докато се прибираше и бях почти сигурна, че ще те срещна. Хайде с мен.

Поклатих глава.

-Молианис ще празнува, забрави ли?

Тя се усмихна криво.

-Не можах. Цял ден ме преследват прислужнички с рокли в ръце. И аз цял ден бягам.

Огледах я. Тя се усмихна и протегна ръка към меча на колана ми.

-Така ще ти е студено – казах й. Пак това чувство.

Тя ме придърпа и ме притисна силно.

-Нещо друго? – Пламъчетата в очите й се събудиха.

Прегърна ме и ме целуна. Аз се забравих и я повлякох към конюшните. Шепотът й ме подлудяваше. Изведнъж се изви вятър. Лек като милувка, почти недоловим. Разтреперих се от студа, беше ужасяващ. Откъснах се от нея.

-Не излизай никъде, Афли!

Тя ме измери с неподправена съблазън и хвана поводите.

-Не тази вечер, Иолдин. Ще се изтощиш твърде много.

Сграбчих я.

-Чуй ме! Тази вечер нещо ще се случи. Ще настъпи лудост. И студ. Не отивай!

Сестра ми ме изгледа сериозно. Тя ми вярваше, макар че това, което казах не беше съвсем разумно. Чувстваше, ако да не разбираше. Молех се и сега да се довери на чувството си. През цялото време, докато бях боледувал преди пет години, тя бе стояла до мен. Знаеше, че трябва да ми вярва.

-Добре.

Затичах се към покоите си и качвайки се по стълбите разбрах, че Молианис е на легло. Майка ми беше пребледняла от уплаха и се втренчи в мен, когато се изправих до постелята му.

-Няма да те познае, Дин. Не знам какво му стана. Изведнъж извика, че е твърде студено и припадна. Нищо му нямаше преди малко. А сега…

Надвесих се над него. Той ме погледна. Беше трескав.

-Погледни ги! – Говореше тихо, но съсредоточено. – Ако сега не дойде краят, ще минат много зими, преди отново да се подредят така.

- Седемстотин деветдесет и пет по трите константи. – Не знам откъде ми хрумна.

Стори ми се, че погледа му се взря някъде по-напред и след малко кимна, но поклати глава, сякаш бе видял и друго.

-По-скоро. По-близо до нас. Те нищо не разбират. Ще се появи друга.

Бях изпаднал в някакъв унес и отговорих без да мисля.

-Ще ни трябва и онзи, другият. Ох, Туромея, потоците ще се оплетат, дори сега, когато са така отделени…

-Тя знае за нас, Дин. Но ние можем да го направим и без нея… Вярвай ми, Дин, тя ще ме вземе. Аз няма да мога да я отблъсна, тя ще ми дари живот… Дориа или богинята… не мога да разбера…

-Можем да го направим, ще ги накараме да спрат, Мол! Мол!

Той клатеше глава в посока към вратата.

-Те идват! Пак ще ни отделят…

Баща ми влезе и погледна към Молианис, после към мен.

-Нещо става навън. Излезе вятър…

-Длириък, Молианис не е добре.

Аз се сринах на колене. Болеше. Майка ми се озова до мен и ми помогна да се изправя.

-Махни го оттук. Няма да го понеса отново. – Баща ми ме поведе навън. Не можех да се съпротивлявам, но не можех да повярвам, че ще трябва да го изживея.

-Не го правете, стига… моля…

Чувах виковете на Молианис през затворената врата. Не разбирах нищо от чуждия език, на който ми говореше татко. Сгърчих се в ръцете му, бях болен, умирах.

Стените на спалнята ми изглеждаха странни и прозрачни. Ефирни. Нежни, пластични. Не спирах да крещя, сякаш някой безплътен бе сграбчил съществото ми и ми го отнемаше, а болката бе зашеметяваща. Изправих се с мъка и отворих прозореца за въздух. Нахлу вятърът и се опита да ме повлече навън, за да мога да ги видя. Слънцето залезе в същия миг и на небето остана величествената броеница на Тринадесетте луни, разпрострели се в идеално права линия. Нямаше нито една звезда в припадащия здрач. На всяка природна светлинка бе забранено да взема дори частица от ярката светлина на нощните светила. Надвесих се през перваза и се оставих на притеглянето. О, ако бях морската шир, щях да се плъзна по цялата земна твърд и отново да се върна в коритото си, прекосил континентите, а после щях да подиря небесата!

Тринадесетте луни на Лирика бяха близки по големина, а сега се бяха проточили подредени в съвършената редица, от най-голямата към най-малката. Бяха пълни. Главата ми се замая, гадеше ми се. Край мен се втурнаха формули и знаци, символи, звуци, лица. Шепот. Женски силуети, усмивки на Тринадесет богини. Подреждах символите пред погледа им, и те най-сетне кимнаха одобрително. Туромея също бе там. Те всички се усмихваха. Колко красива бе тя, наистина богиня…

Угаснаха, взор и полъх се стопиха. Останаха само вълците да вият в нощта, която нямаше да е нощ, а беззвезден ден. Ден на страдание и лудост. Ръцете на Афлидела ме обгърнаха и ме върнаха от небитието. Натам се бях запътил, към Туромея, за да ме поеме в обятията си. Страдание. Много страдах в този момент и плаках от болката, която се бе върнала, стократно усилена. Тя остана да лежи с мен на пода до сутринта, докато не бях освободен да се предам на треската, от която страдаше Молианис. След това се разболях безпаметно за втори и последен път в живота си.“

 

 

Иолдинан остана да лежи, притворил очи. Беше смъртно уморен, но не му оставаше нищо друго, освен да стои спокоен и да чака. Така ръката не го пронизваше. „Защо ме накара да разказвам това? Не исках да помня… Колко неща не съм забравил… Няма и да мога… Когато всичко си отиде, ще остане само тази преданост към… „

-Какво ще рече „последен път“ в живота ти?

Той завъртя глава към нея. Беше тъмно в стаята, но я видя. Беше прегърнала коленете си и седеше под прозореца. Неподвижно.

Иолдинан се усмихна и поклати глава.

-Нищо от преживяното вече няма де се повтори. От тук насетне предстоят съвсем различни събития. Трябва да го последвам, Булниена.

Младата жрица притихна. Мислеше за Големите Лицевини.

-Значи те са пробудили дарбата ви. Тази сила е могла да ви убие. И двамата. В онзи момент сте видели какво трябва да направите, за да се изпълни пророчеството за Големия господар. Но сте имали нужда от Визуализатор. Защо?

-Щеше да е много лесно да обърнем реда на лунната редица, за да се подреди точно в съчетанието, необходимо да се отворят Портите към константата Минало. Но не видях първия символ на луната, която да води редицата. Без него не може да се осъществи пространствената ориентация. Липсваше структурата на ключа. Затова е нужен Визуализаторът. Той може да види символа, а ние със силата си ще променим местата им.

Тя най-после стана и изтупа уморено гънките на полите си.

-Замислял ли си се какво ще се случи, когато Тринадесетте селени бъдат изместени от природната си позиция? Да предизвикаш отново Големите Лицевини? Или по-страшен катаклизъм?

Младият мъж кимна.

-Ще е нужен само миг за съвпадането, след което те отново ще заемат прежните си положения. Дориа знае, че ще се отзова. Знаеш ли защо? Ще има пълно многолуние. След седем дни. Не може да не се възползваме от съвпадането.

-Как ще стигнеш до върха на планината за седем дни?

-По пътя на Тукадур, разбира се. Никога не бихме успели ако се заемем с плетенето на петизмерна матрична спирала. Би било губене на време и сили да пътуваме в реалното време. Ще влезем в Съкровените пътища. И ще се озовем направо вътре в цитаделата на Дориа.

Тя се отправи към вратата. Силуетът й се открои като нежна сянка, хваната и запечатана от Мутинси, деветото светило.

-Може би ще се откажеш от живота си, щом зърнеш висините на покровителката си.

-Знам.

-И Молианис също. – Той не я прекъсна. – Аз съм Триомен, Благословена лунна хвалителка. Ще дойда с теб. – Той мълчеше.

Тя кимна решително и открехна леко крилото. Излезе, но преди да го затвори отново подаде глава.

-Откъде разбра всичко това? Как си спомни нощта? Аз не помня нищо.

Иолдинан остана неподвижен, но тя долови колебанието му.

-Сънувах го снощи. Молианис бе там. Дориа също. Всичко се върна и дойде на мястото си.

Булниена не каза нищо. Вратата тихо се затвори.

 

ГЛАВА ІV

 

Крачеше решително по страничните стълби, за да не привлича внимание. Отвръщаше на поздравите, но не поздравяваше. Коридорите в сектора на слугите не бяха толкова пищни и просторни, но и тук не липсваше тънкия естетичен усет на дълговековните владетели на крепостта, предназначена не само да устоява на битките, но и да приютява гости от най-висока класа. Гоблените бяха по-малки по размер, но също така ярки, а пода бе застлан с жилчест камък, издялан в звездообразни плочи с кръгла дупка в средата, покрита със сребристи скални отломки. Централните коридори бяха украсени с мозаечни плочки, а по стените висяха зашеметяващи със сложността и големината си гоблени. Покрай прозорците, издигащи се до височината на релефния таван, се диплеха фини завеси и нежно обгръщаха резбованите рамки, които сякаш се сливаха с релефите по стените – птици, ловни сцени, легенди, изографисани направо върху суровия камък. В някои коридори нямаше релефи, а глазирани керамични плоскости, начупени на различни по големина и цвят парченца, и подредени в мозайки. Някъде подът бе застлан с меки, пъстри килими, другаде - с тесни пътеки, разположени успоредно по три, така че да се виждат плочките под тях. В главния коридор вместо светилници от тавана висяха полилеи от сребро и ароматните свещи разнасяха благовонията си из близките покои.

Иолдинан не обърна внимание на нежните статуи, които придържаха светилниците от излъскана мед в лявата част на стълбите. Беше обиколил целия замък, за да разгледа впечатляващия интериор. Обичаше да вниква в подробностите по вътрешната украса. Беше изпуснал веселбата с подчинените си, докато обикаляше из коридорите и градините, потънал в тишината на изяществото.

Премести дисагите си в лявата ръка. Все още усещаше неприятен бодеж в дясната, тъй като Лечителите бяха пристигнали със закъснение и оздравяването му отне повече време заради развитата сериозна инфекция. Афлидела го пази една нощ, докато сменяше превръзки с мехлем, чието лечебно действие Иолдинан не бе имал „честта“ да изпита преди. За два дни го изправи на крака с притеснението, че „ще му останат белези“. Това беше без значение, суетността му не се простираше чак толкова далеч.

Афли го чакаше в конюшните и тъкмо оседлаваше черния му кон. Беше сериозна. Иолдинан й кимна вместо поздрав и пое поводите. Провери ремъците на седлото, окачи дисагите и метна отзад наметалото си. Мечът беше привързан на гърба му, за да не затруднява ездата. Спираловидната ръкохватка се подаваше над дясното му рамо. С едно плавно движение се качи на Селхан и го извърна към града.

Присви очи от мъгливото слънце. Въпреки него бе студено. Обърна се към Афли. Тя го гледаше втренчена.

-Ако погледът ти можеше да пронизва, в момента щях да се намирам прикован за стената с най-малко четири ками. Не се дръж така!

Тя дори не мигна. След малко поомекна.

-Разбира се, прав си. – Най-после се усмихна. – Пожелавам ти късмет.

Младежът се приведе на седлото и прие ласкавата й целувка. Не каза нищо повече когато се обърна и препусна към портата.

-Иолдинан! – Той се извърна и срещна очите й. Тя никога не произнасяше цялото му име. – Ще те чакам!

-Ще се върна, моя длилен! – Надяваше се. Искаше. Молеше се.

Слънцето се бе издигнало до хълмовете и пръскаше доста щедро светлина, но не и топлина. Денят едва започваше. Докато се спускаше към града се замисли за предстоящото и неминуемите последици от него. Всъщност му бе хрумнало нещо само по себе си достатъчно опасно и дори пагубно, но така вероятността от оплитане на потоците щеше да е минимална, а и щеше да ги извлече от два различни по произход и заплитане извора…

Разтърси глава. От няколко нощи бе започнал да мисли за неща, които му бяха напълно непонятни, а му се явяваха съвършено ясно. Знаеше какво да направи, но не и защо. Твърдо бе решил да го сподели с Булниена. Особени и противоречиви чувства се лутаха в съзнанието му, а и усещаше, че я познава, че тя го влече като… Забави ход до равномерен раван и се опита да сложи ред в мислите си. Осъзна като какво. Като отварата от синьо любовниче, която пиеше когато четвъртата луна, тази, от която зависеше силата му и която се покровителстваше от богиня Туромея, беше във фаза новолуние. Без тази отвара изпитваше слабост и можеше да се разболее, докато светилото не започнеше отново да расте. Но какво общо имаше това с Булниена?

Пазарът вече бе оживен, макар че беше рано и повечето търговци тепърва подреждаха сергиите си. Почти всички дюкянчета със собственоръчно изработени или чуждоземни предмети вече бяха вдигнали кепенци и привличаха любопитните. Сувенири, скъпи платове от покрайнините на Ескода Рила, естествено червена кожа от чилхари, бижута-уникати, порцеланови и морскомидени сервизи, екзотични животни, глазирана керамика, редки кристали-пазители, древни книги и карти, стъклена украса… Иолдинан се усмихна на недоволното мърморене на продавачите относно „кичозните джунджурии“, с които „тия прекупвачи амбулантите“ крадяха сериозните им клиенти и бързаха с излагането на стоката си. Продължи да язди до една къща надолу по улицата, където започваха спретнатите и измазани ханове, които предлагаха най-добрите условия за отдих, и в които обслужването и храната бяха действително отлични. Кварталът бе много красив, с високи дву- и триетажни сгради, облепени с червенозелен камък или измазани с редкия вкаменяващ се пясък. Покривите бяха покрити с червени или сребристи плочи, които бяха изненадващо добра изолация за пронизващите и всепроникващи зимни хали. Горните етажи на къщите задължително имаха тераси, предпазени от надвесената голяма стряха. Голямата главна улица криволичеше около основния и най-висок хълм на вътрешния град, а от нея се разклоняваха всички останали пътища, пътечки, пресечки, улици, които заплитаха сложната транспортна мрежа на град Захара чак до крепостния град и външните порти.

Всеки от хановете тук си имаше охрана, за разлика от по-обикновените сгради и кръчмите в следващия квартал, граничещ с външния град. И въпреки всичко дори селяните от най-страничните махали бяха прилично облечени, а просяци почти не се срещаха. Градът бе добре устроен и поддържан, без да е разточителен.

Иолдинан спря пред триетажната постройка, чиято грижливо и четливо изписана табела гласеше: „СМИРНОВИ ИЗВОРИ“. Тук бе отседнала Булниена. Той слезе от коня и подаде поводите на притичалото момче. В същия момент тежката дъбова врата се отвори и младата жрица му се усмихна за добро утро. Иолдинан вдигна вежди от изненада.

-Тъкмо се чудех как ще те събудя. – Тя се изсмя и поздрави русокосото момче, което все още държеше юздите на Селхан в очакване. – Милвин, доведи конете ни.

То се втурна да изпълни поръката с усмивка. Булниена беше облякла тъмнозелена рокля за езда с широки цепки. Горната й част бе прилепнала по тялото й, а високата яка бе вдигната до брадичката и подгъната навън. Отгоре носеше тясно елече от кожени ленти. Под широките разкроени поли бе с плътен панталон от сива вълна, който покриваше равните й чизми до глезена. Дългата си до кръста коса бе сплела на малки черни и бели плитки.

Вниманието му бе привлечено от младежа, който я последва, понесъл малък вързоп в ръка. Беше висок и широкоплещест, с блестяща кестенява коса, леко чуплива. Имаше особени очи, менящи цвета си. Носът му бе правилен, устните – плътни и с бегло изражение на строгост. Лицето му бе безизразно и нямаше бръчки, сякаш той никога не се усмихваше. Когато се приближи, Иолдинан забеляза, че куцаше с левия крак. На кръста си имаше къс меч.

Булниена ги погледна внимателно. Иолдинан знаеше, че младежът също бе ранен и поради това се забавиха два дни, докато и двамата се възстановяваха. Жрицата бе разбрала за дарбата му само като го бе докоснала. Толкова силна бе. Той знаеше всичко за предстоящата задача, без тя да беше продумала и дума. Беше го виждал хиляди пъти твърдеше, в сънищата си, а понякога и на яве, поглеждайки към небето. Но се стараеше да не говори въобще за това, защото знаеше как щяха да се отнесат хората към него. С презрение, омраза и страх.

Иолдинан протегна десницата си към младежа. Изненадваща усмивка стопли лицето на младия Визуализатор. Беше доста обаятелен.

-Герионик дей Мониден. – Кимна в знак на уважение.

-Трей дон Иолдинан дей Бедволен. – Същият жест. Погледите и на двамата претегляха другия. „Да вярвам ли? Символът на Предводителката?“

„Виждал ли си го?“ Беше като ехтяща, чиста връзка.

-Да, но не го помня. – „Но ще си спомня“. Усмихна се по-широко като потвърждение на думите си

-Хей, вие двамата! По-учтиво ще е да си говорите на глас. – Булниена ги гледаше от гърба на коня си. Конят на Герионик тропаше нервно с копито.

-Разбира се.

Но не продумаха, а яхнаха конете и препуснаха към портата на крепостта. Отправиха се към високите планински гори, за да намерят процепа на Съкровените пътища. Светлината беше достатъчна.

 

ГЛАВА V

 

В гората беше сенчесто. През иглолистните дървета се промъкваха лъчи и разведряваха леката влага по бодливия килим от борови и елхови листи, слепени от мека смола. Яздеха от три часа. След малко Иолдинан дръпна юздите и погледна към Герионик, който се движеше плътно до него. През цялото това време те обменяха усещанията и знанията си до степен, при която не остана нищо необмислено. Изненада се колко много неща знаеше Визуализаторът за луните въз основа на собствените си наблюдения. Той сподели повечето с Иолдинан, който не се побоя да му разкаже за идеята си за оплитанията, които щеше да направи с помощта на Молианис. Всичко оставаше в ръцете на Герионик.

Озоваха се на малка полянка, обградена от високи борове в съвършен кръг. По младата светлозелена трева пробягваха колебливи светлини и сенки, които пълзяха по куп камъни, разхвърляни в средата на поляната. И тримата слязоха от конете и приближиха до отломките. Това бяха руини от Арката към Съкровените пътища. Светлооките кучета-зовери бяха открили остатъците от древното светилище, което потвърди предположението на Иолдинан, че Тукадур е побързал да го използва, за да не бъде заловен. Това тук бе почти унищожено, за разлика от повечето, които бяха успешно съхранени. Този вид реликви се използваха само от хора владеещи магьосничеството, защото изискваха максимална концентрация на силите, за да бъдат овладяни безбройните потоци на измеричните вариации и да се озовеш там, за където си тръгнал; за непосветените бе просто изящен паметник на отминало изкуство. Ключ за отварянето им бяха точно определените символи на петте луни, които бяха най-силни в момента. Не смяташе, че Герионик ще има затруднения.

Иолдинан бе пътувал през Пътищата много отдавна, но знаеше някой неща. Щяха да следват фосфоресциращите вълнообразни линии, които обграждаха пътя им до всеки следващ Проход. Той щеше да привърже Булниена и Герионик към себе си с по една концентрирана паяжина от сила, за да не се изгубят сред измеренията. Трябваше да преминат през три възможности, но всеки от тримата щеше да се озове във различно измерение. Герионик щеше да им каже къде да излязат.

-Как ще разбереш? – попита Булниена, когато се изправиха пред скършените триъгълни колони. Иолдинан клекна и подравни синия ритуален пясък между тях, който нападали камъни с неразличими йероглифи по тях бяха защитили от вятъра. Достатъчно количество бе, за да изпишат петте лунни символа. Герионик се намеси.

– Мисля, че е най добре ти да се заемеш с изписването им. – Тя просто кимна. Беше притеснена.

Герионик се наведе и огледа символите, които все още си личаха по изтритата от водата и вятъра грапава повърхност на сивия камък. Различи няколко и вътрешно се усмихна, а после погледна към Иолдинан и му кимна доволно. Имаше доверие на младия благородник по странен начин. Не знаеше какво ги чака вътре, но в едно беше сигурен – даже полумъртви щяха да намерят Арката към Сотерискоза. И там щеше да ги чака онзи младеж, когото бе видял в най-страшните мигове от Големите лицевини. Той и принца щяха да обърнат измеренията… каквото и да значеше това. Отново насочи вниманието си към колоната, а след малко вдигна поглед към небето.

То притъмня неестествено и на звездния плащ грейнаха Тринадесетте луни на Лирика: Келфа, Данийм, Ктрума, Туромея, Форвила, Зодиа, Ненейке, Дилмеде, Мутинси, Хелд’с‘Моркета, Софалфер, Голен и Ардага. Той ги огледа внимателно, оставаха четири дни до пълно многолуние. В следващия миг те започнаха да му пеят; танцуваха… Втурнаха се в кръг, размениха местата си, променяха лицата си; ту ги скриваха, ту се усмихваха; песните им бяха послания от магически съчетания и уравнения на Криейтора, който той подреди бързо без дори да се замисли; последваха ги видения за пространственото разпространение на всяка фаза из времевите константи…

-Герионик! – Беше гласът на младата жрица.

Той се стресна и обърна глава към нея, макар да не можеше да се съсредоточи напълно. Блуждаеше… към богините…

-Герионик, виж луните!

-Гледам ги… тук са… – бе далечният му отговор.

-Петте разделени сестреници, Гер…

Той си спомни. Пак погледна нагоре, но не можеше да определи… Появи се начинът, съвсем ненадейно. Младежът легна между двете колони и пак се взря към висините. Пет луни се ограничиха от триъгълните камъни.

-Туромея, Ктрума, Форвила, Зодиа и Ардага – каза той. Беше замаян, но след миг пак просветля и всичко изчезна.

Лежеше в прахта, на синия пясък и гледаше нагоре. Там бяха само бледите луни, без да може да се различи някоя определена. Булниена и Иолдинан се взираха в него. Той се мръщеше, а тя бе стиснала устни. След малко младежът поклати глава и му подаде ръка.

-Добре се справи. Как разбра да легнеш между тях?

Герионик сви рамене. „Подсказаха ми го“.

-Ясно – бе краткия отговор на другия.

-На глас моля! – Предупреждението дойде от нея.

Булниена и Иолдинан подравниха отново пясъка, тя коленичи. Прилепи длани една о друга, плитките й се разпиляха по лицето. Иолдинан се наведе, събра ги и ги уви с един черен масур. За миг тя го изгледа странно, но пак се наведе към пясъка.

-Знаеш ли символите, Герионик? – попита с тих глас.

-Не, не и сега.

Младата жена се надвеси и събрала палец и показалец започна да рисува.

-За Туромея, четвъртата поред в броеницата на Големите лицевини – два долепени един до друг триъгълника във форма на ромб, съединени чрез две успоредни кратки линии; за Ктрума, третата поред в броеницата на Големите лицевини – пълен кръг, вписал в себе си заострен надолу триъгълник, вписал две окръжности, събрани една в друга; за Форвила, петата поред – триъгълник с връх насочен надолу, съдържащ в себе си пълен кръг, пресечен диагонално от завиващи криви; за Зодиа, шестата поред – два пресичащи се кръга, съдържащи в себе си по един непресичащ се; за Ардага, тринадесетата поред – пълен кръг, обгръщащ два триъгълника, допрели върховете си и перпендикулярна на тях кратка вълниста линия.

Тя сложи последната черта. Синият пясък внезапно оживя, символите станаха триизмерни и се издигнаха пред очите им, фосфоресциращи в бледо зелено. Завъртяха се, а после изчезнаха. На тяхно място се появи плътна сияеща завеса, леко полюшваща се от вятъра. Тримата се изправиха изтръпнали. Отзад се виждаха меко замъглени дърветата, но те знаеха, че отвъд нямаше гора, а тъмен път. Иолдинан запали три факли и ги даде на останалите.

-Хайде, да тръгваме. Няма да трае вечно.

Всеки хвана поводите на коня си и пристъпи към прохода.

Всичко друго остана в миналото.

 

ГЛАВА VІ

 

Препускаха, яхнали конете си. Изведнъж Иолдинан спря и се огледа. Обграждаха ги двете фосфоресциращи линии, които сияеха все така недоловимо и призрачно. Герионик и Булниена също обърнаха конете и погледнаха наоколо от безопасна височина.

-Все пак, не си спомням да съм се качвала на коня – додаде след малко тя.

-Странни неща стават тук. А освен това подозирам, че Тукадур не би ни оставил да пътуваме през Пътищата просто така. Бас държа, че има заложени капани, за да не скучаем.

Спътниците му реагираха спонтанно – Булниена изказа „поздравленията си“, а Визуализаторът предпочете да облече в думи цветистата войнишка ругатня, която му дойде на ума. Последното бе предпочетено и от младия принц.

Продължиха, губейки представа за времето, спирайки за да хапнат или да запалят поредната факла. Не си починаха нито за миг. Почти не говореха. Иолдинан бе нащрек и внимателно опипваше пътя напред с опитното око на патил военен предводител. Повечето от магическите бойни капани му бяха известни, но Тукадур имаше невероятната дарба да изобретява уникални клопки, които се изпробваха на място, в битката. Сгоден случай.

-Хей, Иолдинан, погледни това! – Герионик сочеше някаква светла точка в далечината.

Препуснаха натам. Течението разхвърли червени искри от факлите им. Приближавайки видяха голяма арка, която бе досущ като входа, през който дойдоха – две прави триъгълни колони, а върху тях бе положена напречно трета. Нито помен от изтрити или захабени символи; сякаш току-що бяха изсечени – нежни, извиващи се в спирала, гладки. Между колоните се ветрееше същата завеса от полупрозрачен етер, а отзад прозираха вълнообразните перила на пътя им. Булниена слезе от кобилата си. Беше се загърнала с наметалото си. Протегна ръка към Иолдинан и той я пое. Да, и тя го знаеше. Някога бе богиня…

Тримата прекрачиха прага от топла, виеща се мъгла.

 

Завихряне към първата константа на Световете…

 

Падна от високо и се удари в пода. Докато съзнанието му се проясняваше, осъзна, че нещо се е променило. Над главата му се носеха птичи крясъци, миризмата определено беше… солена…

Герионик скочи на крака и пренебрегна замайването си и залитането след това. Хвана се за перилото и едва тогава се опита да разгадае картината, разкрила се пред очите му.

Докъдето поглед стигаше, пред смаяния му взор се простираше безкрайна водна шир. Кротка, леко вълнуваща се вода, обагрена в меките сияния на отразените облаци. Бяха мрачно – дъждовни, през тях прозираше помътнялото слънце, което бе придобило оранжево-виолетова окраска. Вихрещите се облаци сменяха цвят след цвят, а водата бе сияйна като дълбоко-езерна перлена раковина, и се плискаше в нозете му, оживяла и танцуваща в диплите на настъпващия залез… Какво езеро можеше да побере толкова вода? Над него кръжаха бели птици, чийто грак бе чул. Внезапно се обърна назад.

Брегът бе ясно отчетлив, въпреки далечното разстояние. Дълга верига от високи и ниски хълмове, зелени, нашарени от отблясъците на пълзящите облаци и обвити в пъстра, капковидна мъгла. По извивките и склоновете на възвишенията се виждаше градът, блестящ със своите бели постройки, а най-високо, на върха бе дворецът на владетеля. На изток се ширеше голямото пристанище, приютило величествени тримачтови галери, катамарани, яхти, баржи, и разбира се малки рибарски лодки и риболовни корабчета. Над някои от плавателните съдове се вееха чуждоземни флагове и знатни гербове.

Едва сега разбра, че се намира на малка галера с по три двойки гребци. Огледа палубата и подушвайки мрежите с прясно уловена риба в трюма окончателно се убеди, че е попаднал на риболовен съд в океана. Океанът! Наистина, тази безкрайна водна шир, птиците и многобройните кораби, акостирали на пристанището в отсрещния град бяха като сън за него, защото той никога в живота си не бе виждал океана. Разбира се, имаше един стар атлас, донесен от баща му преди толкова години, но ако значителната част от листа, оцветена в синьо му се бе струвала разточителна и невъзможно голяма, то действителността бе просто смайваща. И как, в името на Тринадесетте светлика, се бе озовал точно тук!? Между другото на последното не беше трудно да се отговори и той просто каза:

-Какво правя тук?

-Ами че, риба ловим, капитане, от четири дни тъкмо. – Герионик се извърна към едрия мъжага, влачещ сгънатата мрежа по хлъзгавите дъски. – Едва сега потръгна, сирените да ме вземат дано! Ама и вие, я по добре събуйте тия неща, че преди малко яко се цапнахте по главата. – Младежът сведе поглед към меките си ботуши. Бяха мокри. За това пък другият беше бос, обут в груби гащи с широки цепки, дълги до прасците, които се разширяваха от кръста надолу, стесняваха се на коленете и пак се уширяваха. Голите му гърди бяха загорели от слънцето. – Добре че се скри за малко, проклетията му! Живи ще изгорим, че и улова ще замине! – Последвалата ругатня напълно съответстваше на настроението на моряка. Той продължи към долната палуба и се скри. Трима юнги го поздравиха, докато притичваха край него с кошове пълни с морски улов.

„Капитан на кораб, на галера! Аз, който никога не съм виждал нещо по-голямо от реката край село!“ Явно бе, че хората го виждаха като познат, но как тогава можеше да се обясни падането му от нищото право на кораба? „Добре е пак, че не беше във водата!“ Не беше сигурен, че щеше да изплува. Отдавна, от дете не беше плувал, и то в плитката Силкен, която приличаше по-скоро на дъждовна вада. На тази дълбочина просто нямаше шанс. Е, може би около пет – шест стъпки…

- Четиристотин и деветдесет стъпки! Излизаме от крайбрежната плитчина! Пускай котвата! – Герионик се наведе шокиран над тъмната вода, която миеше хлъзгавите водорасли по корпуса.

Внезапно го обзе мрачно и тежко предчувствие. Погледна небето, което изглеждаше неестествено притъмняло. Простена, когато я видя. Мутинси бавно, но сигурно пълзеше към слабото слънце, което бе придобило матов, оранжев тон. Разпозна луната по сърповидните неравности на повърхността й, които винаги й придаваха „весело“ изражение. Те, заедно с леко червеникавия й цвят, я правеха една от най-красивите гледки на небосклона, наравно със скалните мостове в небето, Болдонох и Халомей.

„Затъмнение! Форвила да ми е на помощ, Мутинси закрива слънцето!“

Мъжете се стичаха на мостика и ужасено се взираха към страховитата гледка. „Аскон – е – Скетал“ и „Белден – е – Стрехекен“ се заразнася от уста на уста като проклятие. Беше проклятие, но не можеше да е вярно! Не сега!

Той се извърна и сграбчи най-близкия мъж за яката на протритата му риза.

-Къде сме?! Триомените да те вземат дано, говори, човече!

Младежът го изгледа странно. Свърши се с капитанската му кариера. Шепот за неизменно приближаващата лудост на боговете го обгърна и донесе ропотът на обкръжаващите го моряци.

-Ами че в Еагадона, къде другаде? – Гледаше го с израз на съмнение, с омраза. С жестокост.

-Еагадона! Глупако, не се шегувай с това! – Беше вярно. Уплашени и яростни лица. – Не може да бъде, това просто не би трябвало да се случва! Не би трябвало да има затъмнение от Мутинси.

-А ти от къде знаеш? Да не си Визуализатор я? – Герионик прехапа език. Притъмняваше с всяка изминала минута. На Лирика слънчевите затъмнения не бяха чак толкова редки при наличието на тринадесет луни. Но положението на Мутинси бе такова, че тя почти не се засичаше с дневното светило. „Булото на Деветата“ беше свързано с много суеверни вярвания поради странните събития, които го съпътстваха. Земетръси, порои, приливи, които потапяха градове с огромни водни маси.

-Глупости! Той е дух от Аскон – e – Скетал. Не забелязахте ли как бързо се вмириса вчерашната риба…?! – Трус. Ласкав и пронизващ.

Герионик се извърна от спътниците си и впери поглед в притихналата шир. Светът замря в очакване.

-Не може да бъде! Мутинси не е в положение за затъмнение и няма да бъде за хиляда петдесет и четири години напред! Това е невъзможно! – Млъкна. Разбра. Що за глупава шега? – О, Рил Въздигателю, как можа…

Хоризонтът се раздвижи. Заостри се. Пръстенът около луната искреше и подхранваше морето да възправи най-величествения си дар.

Еагадона. Град, прокълнат заради появата на легендарната морска крепост Белден – е – Стрехекен непосредствено на бреговете му. Тази крепост изплуваше, когато пътищата на слънцето и Мутинси съвпаднеха. Обиталище на митичните полу-жени, полу-риби, сирените. Те плуваха, пееха и приласкаваха мъжките души във вечна прегръдка. „Техният град не прилича на нито един друг град на повърхността. Той не е построен от човек и никога не е виждан от човек. Формите му са нетрайни и подвижни като материята. Нестроените от хора кули се извисяват нагоре към слънцето и поглъщат бледата му, помътнена светлина, като я усилват многократно, за да я отнесат към дълбините до следващите хилядини…„, бе писано в „Легендохранителницата…“ и забравяно до идната, неминуема гибел.

Крепостта растеше. Зелена, прозрачна, матова, вълниста, мъглива, сияйна, синя, седефена, сребърна, плавна, нагъната, островърха, заоблена… Нищо не бе достатъчно.

Песни… мелодии. Те се появиха. Сирените. Плуваха, смееха се. Викат го, неговите лунни богини! О, Мутинси! Та те бяха свръхбожествени! Наобиколиха кораба. Затанцуваха. Извиваха се грациозно, а сребристо-зелените им, люспести и пищни тела просто се преливаха от едно движение в друго. Очите, дълбините… Смътно чу как мъжете до него се хвърлят във водата, в обятията на съществата. А тези песни… почувства как душата му се изтръгваше, вече не бе негова, а нейна. Тя му шепнеше в лирика, а после римата вече не значеше нищо… Качи се на перилото, а тя протегна ръце… Можеше да плува!

Очакването свърши.

 

Завихряне към първата константа на Вековете…

 

Качваше се към Храма на Върха. Хем беше Ескода Рила, столицата на Лирика, хем не. Стори й се, че го мярна. Той крачеше към Светилището, а тя го последва. Беше намислил нещо. Но тя го сънува, тоест… Беше го сънувала. Не тук. Преди да тръгнат към Съкровените пътища. Беше по-различен. Може би оттам идваше чувството, че го познава отдавна. Глупаво, но въпреки това го следваше от няколко часа. Смрачаваше се и скоро тринадесетте луни щяха да изгреят. Виждаше кулоподобните зикурати подредени като слънчев часовник около най-високата точка на хълма, където се издигаше Светилището.

Стори й се далече, но след поредния завой изкачи възвишението и стъпи на скритата пътечка, която водеше към мястото. Тук беше по-високо и й даде възможност да огледа в ниското. Ширналата се висина сякаш не бе докосвана от човек. Храмът бе невероятен по структура и съчетание на формите. Ъгловати форм