avatar

Dream

от Веселин на 02.06.2006 11:50 11 коментара , 728 прочита
Категории: 42, Литература, Невчесани мисли, Филми, Приятели
Намирам се в България. Но не къде да е, а на някакъв странен рожден ден. Събрали сме се все стари приятели, с повечето от които не съм се виждал от може би година, а с някои даже не съм се и чувал. Апартаментът е старомодно обзаведен – с типичните излющени тапети по стените и масивни гардероби и секции от тъмно-кафяво дърво. На масата на, която сме седнали, има бутилка водка и някакъв сок, а всичко друго е в безпорядък. Тошо направо си взима бутилката и отпива жадна глътка, а после и малко сок. Няма чаши, няма чинии, няма даже какво да бъде сложено в тези чаши и чинии. Истинско мизерно напиване, все едно сме се събрали в някой парк. Прави ми впечатление, че докато пият, всички се озъртат настрани и бързат да предадат бутилката на следващия. След малко разбирам и причината за това : родителите на рожденика са си останали вкъщи и ни наглеждат от време на време.
Отнякъде някой подава някакъв масур с трева, а аз не отказвам. Всичко е толкова реално, че усещам стипчивия вкус на тревата и как краката ми омекват.
Изведнъж се озовавам в същия този апартамент, но хората са изчезнали. Срещу мен седи само Гергана. Зачудвам се защо пък точно тя. Останалите персонажи не съм ги виждал от година горе долу, но нея... Нея не съм я виждал от поне пет. Гергана е първото момиче, в което се влюбих и бях хлътнал до уши в четвърти клас. Само че сега е седнала срещу мен на земята, обута в някакъв мрежест чорапогащник, вече пораснала и гледаща предизвикателно.
Прокарвам пръсти по чорапогащника й и преминавам през глезените, прасците и бедрата й. Усещам, че настръхва и мускулите й се стягат в кратки конвулсии. Има обаче и нещо не наред. След малко ми казва, че жените предпочитали истински масаж, да ги притиснат с ръце и да усетят някаква мъжественост. На мен това изобщо не ми изглежда интересно, но се жертвам заради каузата. След малко вече я масажирам, все едно е настинала и трябва някой да я разтрие. Това обаче изглежда й харесва.
Изведнъж се озоваваме един до друг, а лицето ми е много близо до нейното. Усещам приятен парфюм на сушени плодове и фокусирам гладката й кожа и брадичката й. Не се сдържам и я селувам по врата, малко под ухото. Точно в този момент имам чувството, че съм развалил всичко, но е някак много хубаво. Тя също ме целува с много кратки и нежни целувки, като започва от адамовата ми ябълка и се спира на устните ми. Съвършено е, но свършва много бързо.
Намирам се пак в апартамента с олющените стени и всички присъстващи на странния рожден ден. Решаваме, че залезът е много красив, но не можем да го видим напълно, защото блокът отсреща ни пречи. А той е една олющена панелка, която имам чувството, че са построили точно там, за да не можем да видим слънцето. Все по-тъмно става като гледам този блок и в един момент ми хрумва идеята, че просто можем да го преместим. Споделям това с другите и изведнъж всеки участва в преместването на блока. Виждам как отделни етажи от него изчезват за миг, а после се появяват на друго място, малко по-встрани. Всичко това е придружено с недоволните възгласи на живеещите там, които обаче за момента не мога да видя. На предишното място на панелката вече не стои нищо, а тя се е телепортирала на няколко стотин метра в страни. Лошото е, че вече не помня защо я преместихме.
Сепвам се от звънеца на вратата. Точно от онези стари звънци, които звънят абсолютно еднотипно с натрапчивото си ДЗЪРРРР и липса на всякаква мелодичност. Идват съседите от панелката, за да се оплачат на родителите на рожденника, че сме им преместили блока. Как да е, купон можело да има, били се жертвали заради силната музика, но да им преместим блока... това вече било нетърпимо.
Всички сме изгонени, а аз се озовавам близо до централна гара в Пловдив, заедно с Гергана. Като тръгнеш от колелото на гарата в посока Васил Априлов и гледаш наляво, има едно много малко пазарче за зеленчуци, на което обикновено продавачките са някакви баби. Сега обаче е празно и аз и Гергана сме се прегърнали и усещам как заспивам. От тревата ми звучи някаква откъслечна мелодия и все повече се унасям. След малко вече съм заспал дълбоко.
Събужда ме шумът от коли наоколо. Край мен преминават някакви забързани хора, а аз съм заспал на плочките, като някакъв бездомник. Няма и помен от Гергана и от останалите. Поглеждам си часовника, за да видя колко време съм спал, но осъзнавам, че не ми е на ръката. Опипвам си задния джоб за портфейла, но и него го няма. Всичко ми се свива. Някой ми е взел и парите, и всички документи, банкови карти и паспорти, без които не мога да се върна в Германия. Замислям се набързо, че трябва да си закрия сметките, преди някой да е злоупотребил, но се сещам, че на идване към България не съм си взел адресите и телефоните на въпросните институции. И, че на другия ден, вместо да си почивам вкъщи, ще трябва да ходя в полицейски управления, да се обяснявам и ... направо ми призлява.
Тогава виждам портфейла си на плочките. До него има захвърлени още два и всички изглеждат празни. Преравям го набързо, за да видя дали не са ми оставили документите и за щастие ги намирам в едно от отделенията. Само кредитните ми карти липсват. В друго отделение намирам четири банкноти от по петдесет евро. Не помня някога да съм носил толкова пари в себе си и започвам да се чудя дали крадците не са ми изпразнили всички карти и да са ми оставили само пари за билет за връщане, защото са ме съжалили.
В този момент се появява Тошо. Води ме на някакво място, където обирджиите обикновено се събирали, за да разделят плячката. Поне така правели във Варна, макар, че той няма нищо общо с Варна. А и Варна не е като да е Варна. По-скоро ми прилича на Венеция, защото сме седнали на някаква пейка до воден канал и се взираме във водата.
Отнякъде се появяват група момчета, които трябва да са въпросните обирджии. Всички са около пет или шест на брой и приличат на част от футбулен отбор. След малко виждам как започват да си правят тренировки, като тичат по повърхността на водата. Потънали са само до глезените. Веднага си правя асоциация с Иисус, който е ходил по водата и ги питам как го правят.
Едното момче започва да ми обяснява, че трябва да съм с обувки или джапанки с широки подметки и се прегърбва леко, за да ме научи на въпросната стойка.
Във водата не се престрашавам да вляза, но вече съм убеден, че Иисус наистина е ходил по вода.
Изгубените карти така и не намерих, а историята свърши с пътуване в някакъв трамвай, в посока - апартамента на рожденника. Може би докато сме премествали блока, двете карти са изпаднали някъде...


Разпечатване