Имаме си нова, слънчева шапка! За разлика от моето първо появяване на пътя, което започна в една дъждовна сутрин през есента на 1986-а.
Преди да събера куража за пътуване на автостоп, аз първо се бях сблъскал с няколко премълчавани от официалната власт събития. През 70-те години станах свидетел на бума от западни хипита по нашите земи. Пътуваха към Индия. Да, познахте, пътуваха на автостоп. Толкова им се възхищавах на дрехите, поведението, свободата... И така съжалявах, че аз никога няма да имам тази възможност. Разбира се, направих опити. През комунизма, по ред причини, които сега няма да разказвам, не успях да излезна зад граница. След 1989-а пък, когато имах всички възможности, не успях отново. Причините бяха други и съвсем незначителни - пари, семейство, работа. Свободата, за която толкова мечтаех като дете през 70-те (и все още мечтая за нея), така и не изпитах. Но да оставим сега това. И така, есента на 1986-а...
Все още бях ученик тогава, затова един ден поисках от родителите си 20 лева, като им казах, че отивам до София. Не можете да си представите как ме изгледаха! Но ми дадоха парите. Впрочем, винаги съм се радвал на повече свобода в семейството ми, отколкото моите връстници.
Застанах на един от изходите на града и започнах да махам. Скоро към мен се приближи един батко, когото май никога няма да забравя. В онези години рядко се срещаха колоритни хора, а той беше един от тях. Пушеше лула (рядкосрещан лукс, тъй като тютюн за лула никъде не се продаваше), говореше на много симпатичен жаргон, имаше дънки, сякаш залепени за краката му (еластичните дънки все още не бяха се появили), и забележете - коса, която стигаше до кръста му, но той я пъхаше в пуловера си. "Да не дразня излишно ченгетата", осведоми ме той. Под пуловера си, само че на гърдите, носеше поне десетина висулки. Различни амулетчета, знакът на пацифистите (в България му викаме "хипарски знак"), една четка за зъби, отворячка за бира, шишарка. Не разбрах за какво му трябваше шишарката. Той ме научи на много неща, въпреки че после никога не се срещнахме отново. Успяваше с няколко изречения да предаде сложни философски тези, които аз жадно попивах. А коментара му за една случка се е запечатал трайно в съзнанието ми - излезеш ли на пътя, все някога стигаш до края...
Случката беше следната: по онова време всяка втора кола по магистралата София-Пловдив беше турска. Западна Германия все още не беше изгонила турските гастарбайтери и те сновяха в двете посоки. Докато чакахме на изхода на града, до нас спря една от натоварените до невъзможност турски коли. Очевидно беше, че не спира, за да ни качи. Вътре бяха цяло семейство турци - от бабата до невръстно детенце. Попитаха ни за пътя към София, показахме им го и толкова. Но запомних колата, защото беше с необичайния за онова време в България сребрист цвят. И заради огромната оранжева бала на покрива.
След Ихтиман ги настигнахме. Ние се возехме в една раздрънкана ИФА, а шофьорът й ни се радваше искрено, тъй като имаше с кого да убива скуката от дългия път. Турците ги нямаше, но колата им беше на пътя. Обърната върху покрива си, а багажът им се търкаляше на десетки метри от нея. Тогава баткото каза:
- Излезеш ли на пътя, все някога стигаш до края...
- А аз толкова се ядосах, че не ни качиха! - смутолевих аз. В интерес на истината те нямаше как да ни качат, но това беше първата спряла до мен кола на първия ми автостоп. Имаше още много неща да уча за живота и автостопа...
Разделихме се с баткото в София. Не ме попита за какво се мъкна до там, не ме попита имам ли нужда от съвет (не знаех къде да застана за навръщане). Разделихме се така, сякаш щяхме да се видим същата вечер още. Повече не съм го виждал.
В София се помотах известно време, чудейки се за посоката, която да поема. Накрая се наврях в ЦУМ и си купих кокосов орех (южните плодове в онези години бяха рядкост, която виждахме около новогодишните празници) и една раница за около 5-10 лева. С тази раница пропътувах почти цяла България, дори по едно време служеше за кошче на дъщеря ми, когато я водехме с нас на пътешествията ни. Миналата година се разпра непоправимо и така последния ми спомен от първия ми автостоп отиде на боклука. Кората от кокосовия орех пазех допреди години, но при смяната на жилището се загуби. Все още пазя стопаджийските си панталони и елече, обаче!
Връщането ми от София мина по изпитания начин - качих се на влак, взех си билет само до Пазарджик, слезнах в Пловдив и си казах, че вече автостопът става моя живот!